– Биликлиф живее в къщата на стария Фъргюсън - беше казал Хектор на Оскар, който го попита за указания. — Той беше главният лесничей, спомняш си го. Мини през портата и следвай интуицията си. Ще му се обадя да му кажа, че идваш.
Но в тъмнината те някак си загубиха чувството за разстояние и подминаха главната порта. Оскар видя знака твърде късно - чак когато го подмина:
КОРИДЕЙЛ КЪНТРИ ХОТЕЛ
АА РАК
****
Така че трябваше да намерят къде да обърнат, и да се върнат. Това им отне доста време. И ето че се показа калният двор на една ферма с куче, което лаеше яростно. Пак обратно, със скоростта на охлюв, и този път опитът им бе по-успешен. След като мина през портата, Оскар се огледа, опита се да намери нещо познато, но в крайна сметка се обърка още повече.
– Нито едно от тези неща не ми е познато - оплака се той, като звучеше така, сякаш загубата на паметта бе изцяло по вина на Елфрида.
– Нещата се променят, Оскар. Нещата се променят.
– Не мога да видя и една проклета къща.
– Е, не можем да караме в кръг цяла нощ.
В гласа на Елфрида се усети отчаяние. Оскар се надяваше, че тя няма да загуби хладнокръвие, защото два дни беше запазила изключително спокойствие и той не мислеше, че ще се справи, ако и тя се отчаеше като него.
– Сигурен ли си, че сме на правилния път?
Но Оскар вече не беше сигурен. За нищо не беше сигурен вече. Той каза тъжно:
– Може би сме прекалено стари, за да гоним вятъра.
– О, не ставай смешен, разбира се, че не сме прекалено стари. Освен това не гоним вятъра, а гоним ключ. Трябва да стигнем до ключа. Просто трябва да намерим тази глупава къща.
Което, в крайна сметка и направиха, разбира се. Съвсем случайно, след като завиха по път с коловози, който като че не водеше наникъде. Но за тяхна изненада изведнъж забелязаха светлина, която се процеждаше през голите дървета. Намериха отворена порта и къс път до малка каменна къща с единичен прозорец със спуснати пердета, който светеше.
– Това ли е? - попита Елфрида със съмнение в гласа.
Нещо познато. Спомен. Оскар въздъхна с облекчение:
– Това е...
– Слава Богу!
Тя зави пред портата и спря пред малката къща, като гумите й скърцаха върху чакъла. Фаровете осветиха селска дървена врата, която беше затворена. Елфрида изключи двигателя. Изневиделица се случи нещо, което почти им изкара акъла - тишината беше нарушена от какофонията на гърлест лай и свирепо, зловещо виене.
– За Бога! - каза Елфрида.
– Куче - отбеляза Оскар.
– Мастиф. Ротвайлер. Хрътка. Баскервилска хрътка. Не излизам от колата. Предпочитам крайниците ми да останат цели.
След това се чу човешки глас, повишен и гневен, и се затръшна една врата. Лаенето спря. На задната седалка горкият търпелив Хорацио се изправи и погледна плахо през прозореца. Очевидно и той искаше крайниците му да останат цели. Зачакаха.
Оскар каза:
– Само ще вземем ключа и тръгваме. Няма да оставаме.
– Както кажеш.
Вратата на къщата се отвори. В малкия вестибюл светеше. Там стоеше висок слаб мъж, който приклекна, за да надникне под козирката над вратата, и закрил ръка очи заради фаровете. Елфрида учтиво ги изключи.
– Ти ли си, Блъндъл? Очаквам те от...
Изречението не беше довършено, просто увисна във въздуха.
Оскар и Елфрида излязоха от колата, и двамата схванати и болезнено изтощени. Оскар чувстваше как коленете му скърцат. Студеният въздух хапеше.
– Извинете ни - каза той, сякаш наистина можеше пристигнат по-рано. - Трудно е да се кара в тъмното. Всичко е непознато. Дойдохме за ключа и после...
Той щеше да каже „тръгваме“, но майор Биликлиф надделя:
– Разбира се, ключът е тук. Влезте. Ще пийнем по нещо.
– Ами...
– Чудесно е да ви видя. Нямах търпение. Влезте на топло.
Той направи крачка встрани, като любезно държеше вратата за гостите си, и след кратко колебание Оскар се предаде, макар че изобщо не му се бавеше повече. Искаше да свърши това неприятно пътуване, да стигнат до Крийгън и да се приберат в къщата. Но явно трябваше да останат известно време в компанията на Биликлиф и да изпият по чаша.
– Благодаря - каза тихо той, като побутна с ръка Елфрида да мине пред него. - Това е приятелката ми Елфрида Фипс. Дойде, да се редуваме при шофирането заради дългото пътуване.
– Чудесно, чудесно. Отвратително дълъг път. Приятно ми е да се запознаем, госпожо - той пое ръката на Елфрида и Оскар за момент помисли, че ще я целуне, толкова учтив и старомоден беше стилът му
– Здравейте! - каза Елфрида.
– А сега нека да затворим вратата и да оставим проклетия студ навън. Елате насам...