Те го последваха в малък хол с нисък таван, където огънят в малката камина едва ли можеше да стопли стаята. Атмосферата бе тъжна, тъй като цареше пълен безпорядък - хлътнали столове с кожена тапицерия, събран килим, мокет, покрит с кучешка козина пепелници, преливащи с пепел от лула.
В дъното на стаята имаше друга врата, зад която беше затворено вбесеното куче. От там се чуваха скимтене и тежко дишане, a oт време на време - думкане и хлопане на резето, когато затвореният звяр, стигнал до крайния предел на отчаянието си, се хвърляше с цялата си тежест връз вратата.
Елфрида, естествено, беше неспокойна.
– Каква порода е кучето? - попита тя.
–Лабрадор - отговори майор Биликлиф. - Добра стара кучка. И на мравката път прави.
Върху камината имаше полица, отрупана с безброй джунджурии - чаши с петна, топка за голф, часовник, който беше спрял в дванайсет и петнайсет, няколко оръфани картички и покани, както и кожена кутия, в която майор Биликлиф си държеше слуховите апаратчета. Преди да направи каквото и да било, той ги извади и ги сложи в големите си зачервени уши. Оскар и Елфрида гледаха с почуда как ги нагласява с върха на пръстите си, като издадоха леко скърцане, докато му паснаха. След което се обърна към тях с доволен израз, сякаш се бе справил с трудна задача.
– Така е по-добре. През по-голямата част от времето не ги нося. Понякога забравям къде съм ги сложил. Какво да ви предложа?
Той прекоси стаята до мястото, където имаше количка за сервиране, заредена с бутилки и една или две зацапани стъклени чаши върху долната поличка.
– Барът е отворен.
Оскар копнееше за чаша чай, но знаеше, че това щеше да отнеме повече време.
– Малка чаша уиски би било чудесно. С много вода...
– А за дамата?
Елфрида беше озадачена. Очевидно и тя си мечтаеше за чаша топъл чай. Но каза смело:
– Имате ли шери?
– Трябва да има тук някъде. Къде е бутилката? - Той я вдигна нагоре. Течността в нея беше минимална. - Точно колкото за едно питие.
Той продължаваше да говори и докато сипваше напитките. Оскар и Елфрида стояха до камината и не го прекъсваха.
– Опасявам се, че съм позанемарил домакинството тези дни. Жената почина преди няколко години. Липсва ми ужасно, но какво да се прави? Има една жена, която идва да чисти.
Оскар го гледаше как се бори непохватно с бутилките и каните, като разля вода върху мокета и пое чашата с треперещи ръце.
На пръв поглед майор Биликлиф правеше впечатление на стара развалина с извити като на кон колене, който отива на пазара за стари коне за клане, и със слаби крака, обути в чорапи и пъхнати в огромни черни нелъснати обувки. Главата му беше плешива, на места покрита с редки кичури сива коса, а очите му сълзяха. Върху пожълтелите му неравни зъби падаха пожълтели от тютюн мустаци. Беше трудно човек да си го представи като спретнат и строен офицер в някое от подразделенията на британската армия.
– Хектор ми се обади да ми каже, че ще дойдеш. Прекрасно. Време беше да се появи тук малко свежа кръв. Как е старото момче? Интересно, че преди не сме се виждали двамата, все пак стана дума за много години... Тук съм от шейсетте, дойдох направо след армията. Е, не съвсем. Първо завърших един курс в Сайърънсестър, трябваше ми квалификация. Посредник. Не всеки може да я върши тази работа. Риболовът беше чуден. Но на жената й беше скучно и спрях риболова. Разхождах кучетата. Старият телевизор я спаси.
Беше се справил с напитките и тромаво се насочи с чашите в ръце към тях.
– Уискито е малко разредено. Сигурен ли сте, че е добре така?
– Идеално е - излъга Оскар.
Майор Биликлиф се върна при количката, за да утоли собствената си жажда. Която явно изискваше невероятно тъмно уиски и малка чаша.
– Трябва да има и нещо дребно за хапване по тия места. Може би чипс. Седнете, настанете се удобно.
– Няма да стоим дълго.
– За по-малко от пет минути сте в Крийгън.
Тъй като нямаха голям избор, Оскар и Елфрида седнаха на дивана един до друг. От дивана се носеше кучешка смрад. От другата страна на килимчето пред камината майор Биликлиф положи невероятно високото си тяло в единствения фотьойл, като кокалестите му колене се виждаха през панталоните от износен туид.
– Сега съм пенсионер, разбира се. Много мило от страна на Хектор да ми разреши да купя тази къща, тя и без това беше празни. А и Хю хич не го беше грижа. Отминаха дните на работата във фермите и малките къщи към тях. Всички са вече предприемачи. Проклетите големи машини. Харесваше ми да работя за Хектор, но не беше за дълго. Хектор си замина, дойде Хю и обърна всичко наопаки. Оргии - това организираше той в голямата къща. Отвратително. Остави ужасен пример. Добре ли е питието ви? Не можех да се справя с този човек. Напуснах, но вече имах достатъчно, за да преживявам. Сега всичко е различно. Хю се затри в Барбадос и продаде мястото. Сега е хотел. Сигурно сте видели табелата. Огромни прозорци и бани. А цените в бара са си направо пладнешки обир. Не се и приближавайте до това място. От имението остана единствено фермата и младият Томпсън - баща му беше фермер, който живееше в имението, - я купи, когато имението беше обявено за продан. Той изглежда свестен. Но аз никога не се приближавам до хотела. Казах ви. Забавлявам се в клуба за голф. Вие играете ли голф? Събираме се доста весел отбор. Трябва да дойдете и вие. Запишете се, ако желаете. Близо е до Естейт Хаус. Там години наред живееше приятна възрастна двойка. Кохрейн се казваха. После съпругът почина и тя замина на юг да живее при дъщеря си. За твой късмет може би. И госпожа Снид наглежда мястото. Идва и си отива. Мисля, че Хектор й плаща. Не ми е казвал.