Оскар кимна.
–Мила жена. Мила жена. Видях я в месарския магазин. Каза, че ще включи бойлера. Вече не е моя отговорност, иначе щях да се отбия да направя една инспекция.
Оскар попита с отчаян глас:
– А ключът?
– Моля? - намръщи се учуден майор Биликлиф.
– Ключът. За къщата. Бихте ли ми го дали, за да ви оставим на спокойствие.
– А, да. Тук трябва да е някъде.
Той гаврътна чашата с отмерено движение на ръката от лакътя, остави празната чаша и се изправи. Прекоси отново стаята и отиде до едно старо писалище с отворен капак, който беше отворен и разкриваше пълна неразбория. Наведе се над писалището, порови в него безпомощно, като бъркаше в малките отделения и отваряше и затваряше чекмеджета. Най-после се чу вик „Еврика“ и той вдигна огромен старомоден ключ, за който беше закачен смачкан етикет.
– Знаех си, че съм го сложил някъде. Започвам да забравям напоследък.
Оскар и Елфрида бяха вече приключили с блудкавите напитки и се изправиха решително на крака. Оскар пое ключа от ръката на майор Биликлиф и каза:
– Благодаря ви. Простете, че ви обезпокоихме.
– Изобщо не сте ме обезпокоили. Беше прекрасно да се порадвам на нечия компания. Не забравяйте, през повечето дни съм в клуба. Вече не играя колкото преди. Хубаво е човек да се позабавлява със стари приятели, а може и да се почерпи с хубав сандвич на бара. - Гостите се насочиха към вратата. - Трябва пак да ми погостувате. А може и аз да ви навестя. За да видя как сте се настанили.
Елфрида се усмихна:
– Разбира се. Но не бързайте да идвате веднага. Оскар още е слаб и ще ни трябва малко време.
– Разбира се, разбира се. Но със сигурност ще се виждаме.
И сега, насред дългата си разходка и вече спокоен, че Биликлиф, когото не искаше да види, не е сред четиримата мъже, Оскар се спря да наблюдава играчите на голф. Те вече бяха заели местата си със стиковете и Оскар, понеже не искаше да ги безпокои, нито да ги разсейва, стоеше неподвижно, докато и последният играч не вкара топката в дупката. Вече мръкваше и му беше ясно, че трябва да тръгнат веднага, ако искат да се върнат в клуба, преди да се стъмни напълно. Един от играчите се наведе да си вземе знаменцето и забеляза Оскар.
През зелената площ, която ги разделяше, погледите им се срещнаха за миг. Мъжът вдигна ръка, за да поздрави или просто за да покаже, че го е забелязал. Оскар отвърна на поздрава. След това играчът прибра колчето в чантата си, хвана дръжката на количката си и последва приятелите си. Оскар го наблюдаваше как си тръгва Набито телосложение, червено яке и яркосини панталони. Той се зачуди дали е посетител - може би от Щатите, - или някой местен. След малко човекът се скри зад естествената преграда на храстите жълтуга, а Оскар продължи с кучето си по пътя.
Започна да се чувства малко уморен. Долу, между игрището и дюните, видя каменния път за града, който използваха машините за парковите работници. Зад него се извиваше дългият пясъчен бряг, а на фона на сивите облаци в далечината пред себе си Оскар успя да различи силуетите на покривите и острия връх на църквата, който му заприличаха на стара гравюра. Изглеждаха страшно далеч и той се зачуди дали не беше предприел нещо свръхсилите си. Но тогава забеляза малкия дървен навес за играчите на голф, в случай че ги изненада силен порой или просто искат да си починат. Когато приближи, видя, че е разделен на четири части, които осигуряваха защита от силния вятър от всички страни, а във всяка част имаше малка дървена пейка. Той реши да поседне малко, за да си поеме дъх. Избра най-хубавата част и изпитвайки благодарност за навеса, се настани, колкото се може по-удобно.
Той си помисли за играчите на голф, които задружно играха чак до здрач в отминаващия следобед, и почувства завист, която едва ли не се равняваше на ненавист. Бяха заедно. Бяха приятели. Говореха си, шегуваха се, състезаваха се. Щяха да се почерпят в клуба, да се разделят, да се върнат при семействата си. Като всички нормални мъже.