– Не, за съжаление.
– Ще трябва да направим нещо по въпроса. Така, господин Кенеди къде да ви настаним?
Нямаха време да отговорят, защото ги прекъснаха. От другия край на помещението някой извика с плътен глас като звук от тръба, който всички чуха и дори предизвика недоволни физиономии сред група мъже, които се бяха събрали пред телевизора.
– Питър! Ела насам, да си кажем две думи. Не съм те виждал от седмица или дори повече.
Питър Кенеди се обърна и Оскар, който проследи погледа му, видя в далечния ъгъл добре сложен възрастен човек в инвалидна количка с чаша уиски на една ръка разстояние върху масата пред него.
–Питър! - Той размахваше бастуна си, сякаш беше възможни да не са го видели или чули: - Ела да ми кажеш последните новини.
–Имате ли нещо против да ви оставя за момент, Оскар? Това е старият Чарли Бийт и трябва да го уважа...
– Разбира се.
–Идвам след малко. Джеси ще се погрижи за вас. - И той прекоси помещението. - Каква изненада. Реши да поизлезеш днес, Чарли?
Възрастният мъж в количката го поздрави с такава радост и привързаност, че Оскар се почувства като натрапник и се обърна.
Джеси пое нещата в свои ръце.
– Хайде седнете и се настанете удобно. Свалете си палтото, иначе ще ви е студено, когато излезете после. Искате ли хлебче? II какъв чай предпочитате - индийски или китайски?
Оскар каза:
– Извинете, но кой е този човек?
–Чарли Бийт ли? Голям образ е, над деветдесетгодишен е, макар че не му личи. Беше фермер в Тошландс преди години. Сега внукът му ръководи нещата там. Държеше се допреди няколко години, но получи удар. Живее в старческия дом и господин Кенеди му е редовен посетител. Една от дъщерите му го докара тази вечер просто за малко разнообразие и весела компания. Умът му е страшно бистър.
– Всъщност - поколеба се Оскар - нямах предвид стария човек а Питър Кенеди. Запознахме се току-що на паркинга. Познава чичо ми. Но аз не знам...
– Искате да кажете, че не знаете кой е и с какво се занима ли? Сигурно сте единственият в Крийгън, който не знае. Той е нашият пастор. Проповедникът в църквата.
Пасторът. Свещеникът. Служителят. Каквото и да е. Човекът, чиято работа е да утешава не само физически болните, но и душевно страдащите. Спонтанната любезност на Питър Кенеди изглеждаше искрена, но този нов факт я превърна в потискащо подозрителна. Нима вече знаеше защо Оскар се е върнал в Крийгън? Дали някой не му бе казал за ужасната смърт на съпругата и детето ни Оскар? И ако да, кой ли е бил?
„Имах удоволствието да станем добри приятели с Хектор.“
Дали Хектор - разбира се, с най-добри намерения - не беше се свързал с Питър Кенеди? Дали не му беше обяснил как стоят нещата? Дали не беше предложил, може би да му даде духовна подкрепа? Утешителни разговори, съвет, нежна покана да се върне в църквата, в която Оскар бе загубил вяра?
Джеси попита:
– Добре ли сте?
Той погледна загриженото й майчинско лице и усети, че гори и че по челото му е избила пот. Топлина, която идваше не само от топлата стая и пластовете му дрехи, но и от вътрешна борба, която застрашаваше да се превърне в паника. Той знаеше, че нямаше да може да остане там, иначе щеше да се задуши.
Направи огромни усилия да проговори.
– Извинете. Много е топло. Тъкмо се сетих... — Гласът му звучеше глухо, сякаш идваше от друго помещение. - Обещах да... Трябва да се прибера. Телефонен разговор...
– Ами чаят ви?
– Няма да мога... - той отстъпи назад и се опита да се извини отново. - Извинете ме. Моля, обяснете на господин Кенеди. Някой друг път...
Обърна се и бавно и внимателно се отправи към вратата. Тя беше много тежка - той с мъка я отвори и тя се затръшна след него. Оскар прекоси преддверието, отвори втората врата и излезе навън в хапещия студ. Пронизващият вятър беше силен и той спря, за въздух. Усети как потта на лицето му се вледени, и нахлузи старата си шапка от туид. Добре беше. Справяше се. Просто трябваше да се прибере у дома. На сигурно място. Сам с Елфрида. Слезе по стъпалата и отиде на паркинга, за да извади Хорацио от колата на Питър Кенеди. След това пое по пътя с бърза крачка, влачейки кучето след себе си. Спасяваше се с бягство.
ЕЛФРИДА
В Дибтън Институтът за жени се бе специализирал в мистериозни пътувания. Обикновено бяха в събота следобед и се състояха в това дамите да се качат в един автобус и да отпрашат в неизвестна посока. Често това се оказваше голямо имение с градини за разглеждане и магазини за сувенири, откъдето можеха да си купят домакински кърпи с флорален десен, книгоразделители и пакети с домашен фъч. След пазаруването имаха вечеря в някой местен хотел. Както подобава - риба и пържени картофи. След това се натоварваха отново на автобуса и се връщаха у дома.