Такива излети бяха много популярни.
Изстреляна толкова рязко надалеч - чак в Северна Шотландия, в Крийгън и Естейт Хаус, поради обстоятелства извън нейния контрол, Елфрида реши, че това е най-голямото мистериозно пътуване на всички времена. От мига, в който двамата с Оскар напуснаха Дибтън, тя нямаше представа, какво я очакваше, и все още не се бе появил удобен момент да попита. Толкова внезапно беше тръгването им, толкова набързо приготвиха багажа и толкова кратко беше времето им за сбогуване, че значението на подробностите относно крайната им цел избледня. Просто трябваше да се махнат от там.
Имаше, разбира се, важни неща за уреждане. Трябваше да закарат колата на Оскар на сервиз за преглед и да я заредят. Той се погрижи за тези неща. Уведомиха синовете на Глория Джил и Крофърд за незабавното му заминаване и банкера му - за промяната на адреса му. Що се отнася до Елфрида, тя предаде ключа от Пълтът Роу на съседката си с възможно най-малко обяснения и освен за другите неща я помоли да наглежда горкия й малък форд фиеста, оставен на улицата пред малката й къща.
– Кога ще се върнете, госпожо Фипс?
– Наистина нямам представа. Но ще поддържаме връзка. Ето ви и ключа от колата. Използвайте я, ако желаете, добре ще й отрази - сякаш беше старо куче, което се нуждаеше от ежедневните си разходки. Спряла съм главния кран за водата и съм залостила всички прозорци.
– Но къде отивате?
– Мисля, че в Шотландия.
След това Оскар трябваше да се свърже с Хектор Маклелън и да го осведоми за всичко, а Елфрида се обади на братовчед си Джефри и Корнуол и се опита да му обясни обстоятелствата около предстоящата промяна. Тя не се справи особено блестящо с тази задача и на него му отне доста време, докато схване за какво става дума. Когато най-накрая придоби някаква представа, той само й пожела успех и след като тя му даде адреса и телефона в къщата на Оскар, я остави да се оправя, и затвори телефона.
Без да имаше и най-малката представа, какви дрехи щяха да й трябват, тя опакова куфар с различни дрехи (топли) и обувки (здрави). След това приготви една много древна безформена чанта с цип за скъпоценностите си - притежанията й, които досега бяха пътували навсякъде с нея. Коприненият шал, увит около малката картина от сър Дейвид Уилки. Стадфордширските кучета. Часовникът. Последният й гоблен. Най-отгоре няколко снимки в сребърни рамки и половин дузина книги. Това беше всичко. Багажът на Оскар беше малко по-обемист. Кожена пътна чанта, която госпожа Мъсуел ... издуто куфарче и риболовните му принадлежности.
– На риболов ли смяташ да ходиш, Оскар?
– Нямам представа. Но не мога да отида в Шотландия без въдицата си. Това би се равнявало на светотатство.
Всичко се събра отзад във волвото на Оскар, като имаше място и зa Хорацио с неговото одеяло, суха храна и купичка за вода. Не само Елфрида, но и Хорацио нямаше представа, какво го чака. Той весело скочи в колата и се настани, явно изпитвайки облекчение, че нима да го оставят сам. Не му се нравеше, когато виждаше куфари навсякъде.
– Нямаме много багаж - отбеляза Елфрида.
Оскар беше обаче прекалено притеснен и разсеян, за да коментира забележката й. Вместо това той се обърна да даде последните напътствия на вярната госпожа Мъсуел, която беше до него в мрачните дни, а сега стоеше на прага на къщата и се виждаше, че е толкова разстроена, че може да заплаче всеки момент.
– Госпожо Мъсуел.
– Изпратете ми картичка - каза тя смело, но в гласа й се усети вълнение.
– Разбира се. Довиждане. И благодаря за всичко.
И той я целуна бързо по бузата, при което тя загуби самообладание. Когато потеглиха с колата, Елфрида видя през задния прозорец как внушителната жена с престилка се секне и бърше очите си с кърпичка, която за щастие й беше подръка.
– Какво ще стане с нея? - попита Елфрида, чувствайки се като предателка.
– Джил обеща да се погрижи за нея. Не би трябвало да има проблем да си намери работа. Невероятна жена е.
След това двамата млъкнаха. Елфрида караше през по-голямата част от пътя, като оставяше Оскар да седне зад волана само когато усещаше, че умората я надвива. Крайпътни табели с надпис „УМОРАТА УБИВА“ предупреждаваха строго пътниците и потока от коли и камиони, пътуващи на север по А1. „СПРИ И ПОЧИНИ“. Тогава тя отбиваше колата на следващото място за почивка или на паркинг встрани от магистралата и двамата си разменяха местата.
През първия ден той почти не проговори и тя не го притесняваше, като дори не предложи да слушат радио „Класик Еф Ем" От време на време спираха, за да може Хорацио да се поразтъпче, а и те излизаха, да си опънат краката, да хапнат нещо или да изпият чаша чай. Времето беше студено и неприятно и се стъмваше рано, след което шофирането ставаше още по-трудно. Затова слязоха от магистралата и се придвижиха до малък град в Нортъмбърланд, за който Оскар се сети. Там на главния площад намериха стара крайпътна странноприемница, за която той също си спомни и която май не се беше променила, нито я бяха модернизирали кой знае колко. И което беше още по-хубаво, управата се отнесе много мило с Хорацио, като го пусна вътре, при условие че той и одеялото му останат на горния етаж.