Той я погледна и лицето му с нежните му черти се изпълни с обич.
– Обожавам прямотата ти, Елфрида.
– Няма друг начин.
– Ако дойдат...
– Ще им кажа, че няма да има Коледа.
– Ами детето?
– Тя ще бъде с Кери. Да правят каквото искат. Могат да отидат на църква. Да пеят коледни песни, да си дават подаръци.
– Малко безинтересно за един млад човек.
– А за теб, Оскар?
– Няма значение. Няма да промени нищо. Мисля, че ти би искала да дойдат. Тогава нека дойдат.
– Сигурен ли си?
– Напълно?
Той кимна.
– Ти си един мил и смел мъж.
– Има ли място за тях?
– Таванските стаи са празни. Може да купим едно легло и Люси да спи там.
– Ще трябва да купим повече неща, а не само легло.
– Не е нужно много повече.
– Това е, което ти искаш, нали? И това е най-важното. Кажи им, че са добре дошли. Нека дойдат, когато пожелаят. Ще ти правят компания. Опасявам се, че не съм особено весела компания.
– Оскар не сме заедно тук заради веселата компания.
Той отпи от уискито си, очевидно потънал в дълбок размисъл. След малко каза:
– Обади се на Кери още сега. Ако вземат влака или дойдат със самолет, ще изпратим такси да ги посрещне на Инвърнес. Ако са с кола, ги предупреди, че тук има сняг.
Тя беше изключително признателна за щедрия му дух. Докато го слушаше как обмисля такива малки подробности, се почувства много по-добре. Той беше наистина гостоприемен. Сякаш той беше отправил поканата, а не му я беше изтърсила тя. Допи си чая и се изправи.
– Ще й звънна. Веднага - насочи се към вратата, но след това се обърна. - Благодаря ти, Оскар.
ЛЮСИ
Все още е петък, 8 декември.
Вече описах всички чудесни неща, които се случиха днес: как Кери се върна, как отидохме да обядваме навън, как тя каза, че може би двете ще отидем някъде за Коледа. Беше много хубаво и че отидох на кино. Сега вече е десет и половина и ще си лягам. Пиша по нощница. След вечеря се изкъпах и си измих косата, а докато изсъхне, отидох в кухнята да си направя топъл шоколад. Телефонът звънна и мама дойде и ми каза, че Кери ме търси. Мисля, че двете вече бяха говорили. Вдигнах телефона в кухнята, изчаках да чуя звука на поставянето на слушалката на другия телефон, за да се уверя, че мама няма да ни чуе. Понякога подслушва.
Тогава Кери ми съобщи новината. Ще ходим в Шотландия за Коледа. Елфрида - братовчедката на дядо, е там с един приятел, а двамата ни канят при тях. Мястото се нарича Крийгън и казват, че къщата е доста голяма. Имам чувството, че ще се пръсна от вълнение. Кери казва, че е много далече да пътуваме с кола сред зима, така че ще летим до Инвърнес и след това с такси, ще изминем останалия път. Заминаваме на петнайсети декември, тя вече е запазила места.
Приятелят на Елфрида се казва Оскар, но Кери не знае какъв човек е, защото не го е виждала никога.
Попитах я дали е говорила с мама и баба, тя каза, че не е. Казах им, че ще им кажа, но тя каза „Недей“, защото баба никога не била харесвала Елфрида особено и щяло да бъде по-добре да й го каже лично, така че утре по някое време тя ще намине да й съобщи новината и да успокои баба, ако се наложи. Мама няма да каже нищо, защото в главата й сега са само Рандъл и Флорида.
Попитах Кери какъв багаж да взема, и тя каза: кожено палто и снегоходки, но това, разбира се, беше само шега.
Не мога да повярвам, че отивам в Шотландия.
Вече броя дните до заминаването.
Кери каза, че вероятно няма да е много коледно настроението, защото Оскар и Елфрида са доста възрастни. Но Коледа не ме вълнува особено, като се има предвид, че отиваме някъде с Кери, а, така или иначе, никога не съм харесвала особено коледния пудинг. Тя казва, че там има бряг и море - Северно море.
Нямам търпение.
ЕЛФРИДА
Беше събота сутринта и Елфрида първа слезе на долния етаж. Беше обула дебели кадифени панталони и две жилетки и се увери в правилния си избор, когато отвори задната врата да пусне Хорацио и градината. През нощта беше паднала слана. Всичко беше в скреж и блестеше, а стъпките й оставиха следи по дебелата хрускава трева на малката морава. Навън още не беше се развиделило и двамата с кучето бяха осветени от светлината на уличната лампа, която огряваше стъпалата нагоре по хълма. Хорацио мразеше студа и тя остана с него да го изчака, докато подуши насам-натам, изтича до горния край на градината, където надуши заек и му отне доста време, докато открие най-подходящото място да вдигне крак. Тя стоеше и мръзнеше, но се опитваше да бъде търпелива, погледна нагоре към небето и видя как се прояснява и става светлосиньо. На изток зората се подаваше като розова ивица над морето, макар че слънцето все още трябваше да си пробие път над хоризонта. Реши, че денят ще бъде хубав, за което беше много благодарна. Вече им бяха омръзнали сивото небе, фучащият вятър и дъждовете.