– Промяната стана вчера. Срещнах този човек. Питър Кенеди. Пасторът. Държах се толкова глупаво, толкова нелюбезно. Има и още нещо. През последните седмици смятах, че съм анонимен, но, разбира се, че не съм. Щом Питър Кенеди знае за мен, значи знаят и още много други хора. Просто са прекалено учтиви и внимателни, за да дойдат да ни тропат на вратата. Градчето е малко и новините се носят бързо. Няма съмнение, че Роуз Милър вече е чула, че съм се върнал. И тя ще е ужасно наранена, ако не се свържа с нея. Затова реших да отида. Ще й купя букет цветя от магазина на Артър Снид и двамата с нея ще попътуваме малко в страната на спомените. Няма да ти трябва колата, нали?
– Не. Това е най-голямото предимство на тукашния живот. Мога да отида пеш през площада до супермаркета, мога да се спусна по улицата до месарския магазин, а на път за вкъщи мога да вляза в книжарницата да разгледам. Ако ми се прииска, мога да отскоча до антикварния магазин и да се върна с викториански чайник. Или дори да си направя кичури.
– Искаш да кажеш, че в Крийгън има фризьорски салон?
– Разбира се. До бръснарницата. Къде иначе.
Тя се протегна през масата да вдигне празната чиния и да си налее втора чаша кафе. Завесите все още бяха спуснати, така че тя ги дръпна и видя просветляващото небе.
Изведнъж се почувства така весела, както отдавна не се беше чувствала. Нещата бавно започваха да се нареждат. Денят щеше да бъде хубав. Леденостуден, но хубав. Оскар щеше да посети някого, а следващата седмица щяха да дойдат Кери и Люси Уесли. Като се замисли, реши, че вероятно вчера е бил повратният момент, макар че не го беше забелязала.
– Отивам да се поразходя - бе й съобщил Оскар. - Да се поразтъпча и да подишам свеж въздух. Ще взема Хорацио.
Очевидно Елфрида не беше поканена да ги придружи. Което си беше съвсем наред, защото нямаше никакво желание да излиза, за да я духа вятърът и да я вали дъждът. Тя успя да сдържи учудването си и просто му каза да се облече дебело заради лошото време.
Но по някаква щастлива случайност Оскар беше срещнал този човек - Питър Кенеди. И поради някаква причина бяха завързали разговор, в който към Оскар се бяха отнесли приятелски и го бяха накарали да се почувства добре дошъл. Фактът, че Оскар се бе паникьосал и си беше тръгнал като куче, ухапало ръката, която го храни, вероятно не бе направил толкова голямо впечатление на Питър Кенеди, колкото на Оскар, който очевидно се беше засрамил страшно от постъпката си. Може би не беше спал през нощта, измъчван от гузна съвест. Може би посещението при възрастната Роуз Милър беше опит да поправи нещата - първата доброволна стъпка обратно в компанията на останалите човеци.
– Кога ще излезеш, Оскар? - попита тя и отново си донесе чашата. - За срещата с Роуз.
– Не е среща, защото тя не знае, че ще отида.
– Да, но „среща“ звучи много по-вълнуващо.
– Мислех да изляза в десет и половина. Според теб подходящи ли ще е тогава?
– Идеално. Тя вече ще е станала и ще се е заела с различни неща в къщата, ще ти направи чаша чай и може и да те почерпи с бисквити. - Елфрида изпи кафето си. - Може би, докато си в Коридейл, не с зле да се отбиеш при майор Биликлиф.
– Надявах се да не го споменеш.
– О, Оскар, държиш се като слабак. Той е безобиден глупчо, който вероятно е ужасно самотен. Няма да е учтиво да живееш тук и да се правиш, че не съществува. В крайна сметка той веднага ти намери ключа и дори ти приготви едно, бих казала, слабо питие.
Оскар замълча. Не беше особено въодушевен.
– Може да се отбиеш при него просто ей така, да си поприказвате. Може и да го поканиш да дойде на скромна почерпка, когато Кери и Люси дойдат. Би могъл да го наречеш парти.
Оскар хитро смени темата.
– Кога пристигат?
– В петък. Казах ти вече. Летят до Инвърнес в петък сутринта и помолих таксиметровия шофьор да отиде да ги посрещне.
– Не знаех, че имаме и таксиметров шофьор тук.
– Алек Добс.
– Мислех, че Алек Добс държи погребалното бюро.
– Така е, но освен това предлага и шофьорски услуги.
– Особено полезен човек.
Елфрида отпи от кафето си. Вече беше забравила за майор Биликлиф и си мислеше за пристигането на Кери и Люси.
– Не остана много, нали? Трябва да изляза да намеря някои мебели за таванската стая. Сигурно има магазин за мебели втора употреба някъде наблизо. Ще поразпитам.
– Кого ще питаш?
– Месаря? Или вестникаря?
– Или човека с погребалното бюро?
– Госпожа Снид, разбира се! Госпожа Снид ще знае със сигурност.
Този интересен разговор можеше да продължи безкрайно, ако не беше ги прекъснал пронизителният звук на звънеца на предната врата, при който Хорацио се изправи в коша си, изплашен донемайкъде, и започна да лае развълнувано.