– Много сте мил. Защо картофите са винаги толкова тежки? Благодаря ви, Артър.
И така, без товар, тя се запъти надолу по улицата към магазина за електроуреди на Уилям Дж. Крофт. Нещо на вратата издрънча, когато тя влезе, и господин Крофт по гащеризон в цвят каки изплува през отворената врата на задната стаичка, където прекарваше по-голямата част от времето, поправяйки прахосмукачки или човъркайки телевизори. Той веднага я позна поради предишните й посещения в магазина.
– Добро утро, госпожо Фипс, ето ви отново.
– Да. Тостери. Но този път ще купя един.
– Другият изгърмя ли?
– Не, но може да изгърми всеки момент.
– И на кой модел се бяхте спрели?
– На най-евтиния. Но мисля, че бих предпочела нещо малко по-модерно.
– Имам точно каквото търсите.
Той го донесе, както си беше в кутията, и на тезгяха го разопакова, за да може Елфрида да го огледа. Беше много симпатичен, закръглен и яркосин. Той й показа как работи, което не беше много сложно, и как със завъртането на едно копче можеш да имаш леко препечена филийка или доста препечена филийка.
– И предлагаме една година гаранция - завърши господин Крофт, сякаш с това тостерът ставаше неустоим. Както си и беше. Елфрида каза, че ще го вземе.
– Само дето нямам достатъчно пари в себе си в момента. Бихте ли ми го запазили и ще дойда утре или някой друг ден.
– Няма нужда, госпожо Фипс, вземете го сега и ще го платите, когато минете оттук другия път.
– Сигурен ли сте?
– Не се страхувам, че ще избягате с него.
Тя занесе тостера у дома, разопакова го, включи го и си направи две съвършени печени филийки, които намаза с мармит3 и изяде. Докато хвърляше стария тостер в коша, чу как предната врата се отвори и се затвори, и разбра, че Оскар се е прибрал. Дъвчейки препечена филийка, тя отиде в коридора да го посрещне.
– Ето те и теб. Как е Роуз Милър?
– В отлична форма. - Той свали шапката си и я закачи на последното стълбче на парапета. - Прекарахме си чудесно на чаша бъзово вино.
– А, това ви беше пиенето на чай значи.
– Защо ядеш печена филийка?
– Купих нов тостер. Ела да го видиш. - И тя го заведе в кухнята. - Не е ли симпатичен? Ти каза, че ще започна да пазарувам като луда - така и направих. Само дето не съм го платила още, казах, че ще отида утре.
– Ще дойда с теб.
Той си свали дебелото сако, издърпа един стол и седна. На Елфрида й се стори, че изглежда уморен и притеснен за мъж, който тъкмо се е прибрал от почерпка с бъзово вино при отдавнашна приятелка. Може би бъзовото вино беше прекалено силно за единайсет часа сутринта.
– Добре ли си, Оскар?
– Да, добре съм. Отидох да видя и майор Биликлиф, както ти ме посъветва.
– Браво! Добре си направил.
– О, не знам. Изобщо не се чувствам добре.
– Защо? Какво стана?
И той й разказа.
– Къщата на Роуз Милър в Коридейл е на малкия път след къщата на някогашния управител на имението и подминах майора. „Друг път - си казах, - Биликлиф ще остане за някой друг ден.“ Но след това, почерпен с бъзово вино и на път за дома, чух кучето, тъй като виеше. Звукът беше настойчив като вик за помощ, при което веднага застанах нащрек. И дума не можеше да става да подмина къщата. Завих по пътя към малката каменна къща със селска врата и след като изгасих двигателя, чух пак воя на кучето.
Елфрида слушаше ужасена и със страх очакваше края на разказа.
– Какво направи?
– Слязох от колата и отидох да звънна, но нищо не се случи, освен че кучето спря да вие и започна да лае. Тогава натиснах вратата и тя се отвори. Влязох вътре и извиках, но никой не отговори.
– Може би е забравил да си сложи слуховото апаратче?
– Нямаше никого. Кучето беше затворено пак в задната стая и се хвърляше връз вратата точно както първата вечер.
– Не го ли пусна?
– Не, тогава не го пуснах.
– Никого ли нямаше там?
– Тогава опитах другата стая на приземния етаж. Хаосът в нея беше по-страшен в сравнение с всекидневната. По облегалките на столовете висяха немачкаеми ризи, върху масата бяха натрупани стари хартии и кутии, по пода се търкаляха стикове за голф. Забелязах обаче едно стълбище и се изкачих по него. Горе имаше врати и аз я отворих. Там, в леглото, лежеше старото момче...
– Мъртъв?
– За момент си помислих, че е мъртъв. Но го извиках по име и той се раздвижи...
– Слава Богу.
– Не беше мъртъв. Но изглеждаше страшно и очевидно не беше добре. Но когато разбра, че има посетител, се опита да се съвземе, и изправи се върху възглавниците и направи опит да си придаде смел вид. Притеглих един стол, седнах до леглото и го попитах какво се е случило. Майор Биликлиф обясни, че от месец-два се чувства доста зле. Оплака се от ужасни колики, липса на апетит. Вчера жената, която му чисти, била отишла и се притеснила до такава степен от вида му, че се обадила на районния лекар на Крийгън - на доктор Синкиър. С две думи, докторът отложил сутрешните си приемни часове в кабинета и веднага отишъл в Коридейл, където след обстоен преглед казал на майор Биликлиф, че е по-добре да отиде в болницата й Инвърнес - само за няколко дни, за изследвания, за да се установи причината за проблема. Дал му успокоителни и обезболяващи, а районната медицинска сестра щяла да го навестява всеки ден.