– Кога трябва да отиде в Инвърнес?
– В понеделник. Доктор Синклър го е записал.
– А как ще стигне до там?
– Точно в това е проблемът, разбира се. Вероятно с някоя линейка, а ако пътищата са непроходими - с хеликоптер. Когато ми го казваше това и спомена думата „хеликоптер“, слабият глас на майор Биликлиф съвсем заглъхна и аз разбрах, че възрастният мъж, войникът ветеран, се страхува. Не просто при мисълта да се клатушка в хеликоптера, а при мисълта за болници, изследвания, лекари, болести, болка и възможна операция.
Ето как се почувствах отговорен. Изглежда, нямаше никой друг, който може да помогне. Затова предложих на майор Биликлиф, че ще го взема със собствената си кола и ще го закарам лично до Инвърнес. В болницата. Където ще остана, докато не се убедя, че възрастният човек е в сигурни ръце.
При това предложение майор Биликлиф много се развълнувал. Но защо? - попита той, като се порови за мърлявата кърпичка, с която да избърше сълзите на слабост на един болник. - Защо да се притеснявате за такъв глупав стар некадърник, като мен?“
„Защото искам - отговорих му аз. - Защото сте част от Коридейл. Заради баба ми и заради Хектор.“
Това не беше достатъчно убедително за майор Биликлиф. Toгава му казах: „Защото сте ми приятел“.
Елфрида беше трогната.
– Толкова си сладък. И това е най-правилната постъпка. Toй няма да се страхува толкова, ако и ти си там.
– Само се моля да не ни спре някоя виелица.
– О, само да минете моста - и ще стигнете. Ами кучката?
– Слязох долу и я пуснах в градината. Нямаше търпение да се облекчи. Изобщо не е свирепа, просто е мила стара лабрадорка, която имаше нужда от малко внимание. Името й между другото е Бренди.
– Интересно.
– След като се справи с малкия си проблем, я качих в колата и я откарах при Роуз Милър, като й разказах за случилото се. Тя много се притесни, че нямала представа какво става, че майорът бил оставен на милостта на съдбата и тя не го била навестила да види дали не може да помогне с нещо. Преди да си тръгна, вече се стягаше да отиде при него, за да пошета в къщата и да му сготви. Тя е на осемдесет и пет години, но повече от всичко обича предизвикателствата. Странно, но явно доста харесва стария Биликлиф. Каза ми „Луд е по уискито, но е мил и добър „жентълмен“, прекалено горд да потърси помощ“.
– Ами горкото куче? - попита Елфрида.
– Роуз ще помоли племенника си Чарли Милър да го гледа, докато Биликлиф се върне от болницата. Той работи в имението и хотела, и там има навес за кучето, където да спи, а Чарли ще го храни и ще го извежда на разходка.
– Май си уредил всичко.
– Мисля, че нещата са наред. Само след два дни той ще е в болницата.
– О, Оскар, каква сутрин си имал само.
– Но се радвам, че отидох - усмихна се той. - Наистина. А ти? Освен че си купила тостер, какво прави още?
– Прекарах чудесно. По-добре от теб. Написах писмо на Хектор и Табита Кенеди дойде да ме види. Имам толкова да ти разказвам
– Ще ми разкажеш, докато обядваме. Нека да се почерпим. Имам нужда да се поглезя. Да отпразнуваме чистата съвест и щедростта на Хектор. Да отидем в кръчмата и да хапнем по един сандвич или може би парче пай. Ще ти поръчам джин с тоник и ще пием за... - той се поколеба: - ...за нас.
– Обяд? Навън? Наистина ли имаш предвид това?
– Разбира се.
– О, Оскар! - За малко Елфрида щеше да заплаче, но вместо това заобиколи масата, обви ръце около него и го прегърна.
Денят беше прекрасен.
ОСКАР
След късната закуска в неделя сутрин Оскар, опакован както винаги заради студа, вървеше по улицата към магазинчето за вестници, за да вземе седмичния куп вестници. Градчето беше празно и тихо. В този ранен час нямаше коли, чуваха се само гласовете на чайките и гаргите, които кръжаха високо в небето и кацаха на църковната кула. Отново беше прекрасен ден, безоблачен и без най-малкия полъх на вятър. Всичко беше сковано от студ и стъпките му отекваха по опустелите улици. Той се чувстваше сам като откривател на Северния полюс.
Когато се върна, завари Елфрида и Хорацио готови за хубава дълга разходка по брега. Елфрида бе нахлупила върху ушите си дебела вълнена шапка, която приличаше на похлупак за чайник, и бе облякла дебелото си палто, което приличаше на одеяло заради ресните.