– Ела с нас - покани го тя.
Той обаче отказа, защото искаше да се настани удобно и да прегледа раздела за изкуство, за да знае какво става в Лондон. Галерии, опери, концерти. Харесваха му и статиите за градинарство. Световните новини в момента не го интересуваха.
– Ще се бавите ли много? - попита.
– Не знам, но ще си дойдем навреме, за да опека пържолата ти. Във фурната има оризов пудинг.
Оскар обичаше оризовия пудинг. Веднъж Елфрида му беше на правила такъв пудинг и той го хареса - според него беше невероятен, мек и с нежен аромат на лимонова кора.
– Къде ще се разхождате?
– Покрай дюните. Защо питаш?
– Ако не се върнете до довечера, ще извикам полицейски отряд и ще тръгнем да ви търсим.
– Обещавам, че ще вървя внимателно, като Агаг.
– Добре.
Разделиха се. Той влезе вътре, качи се по стълбите и влезе във великолепната им всекидневна. Елфрида беше заредила камината с дърва, така че той я запали, след което слезе долу до навеса, за да напълни още една кошница с дърва. Ако камината гореше през целия ден, една кошница нямаше да стигне, докато станеше време за лягане. Огънят в камината се разгоря приятно и Оскар се настани доста удобно, след което се зачете в материалите от раздела за изкуство.
Църковните камбани нарушиха спокойствието му. Часовникът в кулата удари десет и половина. Той пусна вестника, отиде до пейката при прозореца и седна там, така че да можеше да гледа какво става на улицата. Беше много интересно как в неделя сутрин празното градче постепенно се изпълваше с народ.
Църквата се изпълни с живот и се приготвяше за ежеседмичния наплив. Главните врати бяха отворени и църковните разпоредители - старейшини или както и да се наричаха - в тъмните си костюми или шотландски килтове вървяха по пътеката откъм портата, след което изчезваха във вътрешността на църквата. Оскар разпозна господин Уилям Дж. Крофт, който бе продал на Елфрида новия тостер. Чу сякаш от много далеч звуците на органа. „Овцете могат да пасат спокойно“. Макар че органът беше заобиколен от дебели стени, звукът можеше да се различи и професионалното ухо на Оскар го определи като доста добър инструмент, на който някой свиреше много умело. Често в църквите в провинцията органистът трябваше да се бори, доколкото може, със стар и изнемощял орган и с писклив хор, което го принуждаваше, докато натиска педала, да пее силно, за да води миряните и да им дава някаква представа за мелодията.
Отначало Оскар намираше близостта на църквата за донякъде дразнеща - постоянно напомняне, което го побутваше по рамото, за онова, което беше изгубил. Наблюдаваше как колите идваха и как се събираха групи хора, които идваха от всички страни, спускайки се по хълма. Знаеше, че само ако пресечеше улицата, щеше да бъде повлечен от тълпата и като уловен от течението плувец да бъде всмукан през внушителни врати във вътрешността на църквата.
Прозорците на църквата бяха високи и завършваха с арки в готически стил. Отвън обаче багрите и рисунъкът на цветните стъкла бяха замъглени. Той знаеше, че за да се наслади на красотата им, трябваше да влезе вътре, за да може дневната светлина да осветява цветовете и да хвърля ромбове рубинени, сапфирени и изумрудени цветове върху изтърканите плочи на пода.
Може би това беше само символично. Може би освен църквата имаше и други наслади, удоволствия, удобства, от които поради сегашното състояние на ума си той се лишаваше умишлено.
Това бе интересно, но и тревожно предположение, така че той не искаше да мисли за него. Махна се от прозореца и се върна към камината и вестника. Но когато хорът в църквата оттатък улицата запя първата песен, свали вестника и се заслуша, гледайки пламъците.
Вслушай се, вълнуващ глас звучи,
Христос е тъй близо, нали.
Отхвърлете мечтите на тъмнината,
О, вие, деца на виделината.
Хубав стар класически химн за времето преди Рождество Христово. Оскар си спомни репетициите в училищния хор, където преподаваше и увещаваше хористите да пеят с пълна вяра във вдъхващото надежда послание.
Помисли си, че трябва да се свърже с Питър Кенеди.
Но неделята беше най-заетият ден в седмицата на един пастор. Може би утре. Или вдругиден.
Междувременно... той си сложи очилата и се опита да се съсредоточи върху „Сънди Таймс“ и ерудираната критика на представянето на „Фиделио“ от Джонатан Милър в Ковънт Гардън.