– Звучи много красиво, госпожо Снид, но е прекалено специално. Освен това не искам да карам чак до Инвърнес.
Докато пиеше чая си, госпожа Снид размишляваше върху новите обстоятелства в дома:
– Не ни стигат чаршафи и други неща от тоя род. Тях няма да ги купувате втора употреба, нали? Ненавиждам мисълта за употребявана завивка. В Бъкли има магазин, дрехите не са много хубави, но имат домашен текстил. Помолете Табита Кенеди да се отбиете там.
– Добре, ще й кажа.
– Ами добре. - Госпожа Снид допи чая си и скочи на крака, за да изсипе листата от чашата в мивката. - Ако седим и си приказваме, няма да изкъпем бебето. Откъде искате да започна, госпожо Фипс?
– Да отидем на тавана. Да го изметем и да го излъскаме, да измием прозореца, така че, когато дойдат мебелите, да можем да ги занесем направо горе на мястото им.
– Интересно ми е кой ще ги пренесе! - Госпожа Снид можеше да бъде доста покровителствена и пряма. - Надявам се не вие с господин Блъндъл. Ще си докарате някоя херния.
– Ще поръчаме да ни ги доставят и да ги пренесат.
– Може да повикате Арфър, ако решите.
– Много мило...
– Той борави доста добре с отвертката. Ще му кажа. - И след като изстреля тези последни думи, госпожа Снид събра четките, перата за прах и кутията с политура и се отправи нагоре по стълбите. След малко вече се чуваше ръмженето на старата прахосмукачка в един глас с госпожа Снид, която пееше „Искам да съм момичето на Боби“.
Елфрида се сдържа да не се изсмее. Оскар каза:
– Госпожа Снид не само ни бърше праха, но и носи със себе си музика, която ме връща назад във времето. Забележителна жена.
– Какви спомени ти изплуват, докато слушаш песента й, Оскар?
– Ученически стаи в общежитието, които миришат на потни гуменки и се озвучават от пулсираща попмузика.
– Не е особено романтично.
– Бях директор ерген. Нямаше много романтика в живота ми. Той си погледна часовника. - Елфрида, трябва да тръгвам.
– Ще внимаваш, нали?
– Ще се постарая.
– Между другото, мисля, че си истински светец.
– Ще помоля госпожа Снид да ми излъска ореола.
– Оскар...
– Какво има?
– Успех.
През тази нощ вятърът промени посоката си на изток и в ранните часове на утрото Оскар се събуди от фученето му, от свистенето на наближаващата буря и от плющящия по капаците на прозорците дъжд. Той лежа буден доста време, мислейки за Годфри Биликлиф, Най-после беше научил малкото му име, защото бе помогнал на старшата сестра в отделението да попълни безброй формуляри, преди да остави болния възрастен човек на грижите й.
Задачата не беше толкова трудна, колкото предполагаше. Пътуването до Инвърнес премина гладко и възрастният Биликлиф, окуражен от милото внимание, не спря да говори през целия път. Оскар научи много за живота му. За кариерата му във войската, за службата му като британски офицер в Германия, за това, как беше срещнал жена си в Оснабрюк. За това, как се бяха оженили в Колчестър. Как не са имали деца. Слава Богу, Годфри Биликлиф не се надяваше Оскар, който беше зад волана, да отговаря на този порой от спомени. От време на време само очакваше съгласие или кимване, след което продължаваше да бърбори.
Едва когато ускориха по магистралата през Блек Айл и Инвърнес се виждаше отвъд водата, майор Биликлиф замълча. За момент Оскар помисли, че е заспал, но като погледна и видя, че е буден. Може би просто беше потънал в размисли. След малко започна да говори отново, но вече не за миналото, а за настоящето и бъдещето.
– Мисля си, Оскар...
– За какво си мислите?
– Какво ще стане... Когато ритна камбаната...
– Няма да ритате никаква камбана - го увери Оскар, надявайки се, че звучи убедително.
– Нищо не се знае... Не съм толкова млад... Трябва да бъда подготвен. Готов за всякакви непредвидени обстоятелства. Това го научих при военните. Да бъдеш готов за най-лошото, но да се надяваш на най-доброто. - Последва още една дълга пауза. - Чудех се... зависи от вас, разбира се... дали не бихте искали да изпълните завещанието ми. Добре е да знам, че... способен човек...
– Не съм сигурен, че съм способен човек.
– Глупости. Племенникът на Хектор Маклелън. Не че синът му беше ангел... Вие сте... Съвсем друг случай. Всичките ми приятели умряха. Мислех си, че бихте могли... Бих бил благодарен...
Недовършените му изречения влудяваха Оскар. Той заяви спокойно, доколкото можеше:
– Щом искате. Щом ще ви помогне да се успокоите. Ще се радвам да изпълня завещанието ви. Но...
– Прекрасно. Всичко е уредено... Уведомете адвоката ми. Добро момче е. Свърши всичката работа с бумагите, когато купих къщата от имението Коридейл. Обича риболова. Харесваше ми стилът му.