– Има ли име този човек?
Майор Биликлиф изсумтя, което вероятно трябваше да означава, че се смее на чудатия въпрос на Оскар.
–Разбира се - Мърдо Макензи. Фирмата е „Макензи и Стаут“. На „Саут Стрийт“ в Инвърнес.
– Мърдо Макензи.
– Трябва да му кажа, че вие ще изпълните завещанието ми. Дадено... Ще му звънна. - След това помисли. - Може би мога да му се обадя от болницата. Тук ще имат телефон - и добави колебливо: - Нали?
– Разбира се. Сигурен съм, че медицинската сестра ще донесе телефона до леглото ви.
– Малко са се променили нещата - каза майор Биликлиф, тъй като навремето беше лежал във военната болница в Скутари. - Обиколки на медицински лица и подлоги. И старша медицинска сестра, която ти напомня старшината. Тогава нямаше телефони...
Той потъна в спомени и не проговори, докато не пристигнаха в болницата - в „Роял Уестърн“. Оскар я намери без особени затруднения и след като пристигнаха, други поеха грижата, така че той трябваше само да придружава майор Биликлиф. Появи се санитар с инвалидна количка и пое новопристигналия, а Оскар вървеше от страни с неизбежния куфар в ръце - тежък и износен, изработен от нещо като слонска кожа. Изкачиха се с огромния асансьор, минаха през дълги коридори с излъскан до блясък линолеум и накрая стигнаха до отделението. Четиринайсето отделение. С папка и формуляри в ръка отговорната за това отделение медицинска сестра беше готова да ги запише. Всичко мина добре, докато не стигнаха до „най-близък родственик“.
– Най-близък родственик, майор Биликлиф?
Той изведнъж се обърка:
– Моля?
– Най-близък родственик. Съпруга. Деца. Братя или сестри.
Той поклати глава.
– Нямам. Никого си нямам ...
– О, хайде, все някого трябва да имате...
Оскар не можа да понесе това.
– Аз - каза той твърдо. - Аз съм най-близкият родственик на майор Биликлиф. Оскар Блъндъл. Можете да го запишете. Естейт Хаус. Крийгън.
Сестрата записа данните.
– Имате ли телефонен номер?
Оскар й го продиктува.
И ето че най-после всичко беше записано, документирано и подписано. Беше време Оскар да си тръгва. Той се сбогува.
– Ще дойдете пак, нали?
– Разбира се. Стига да не ни затрупа снегът.
– Благодаря ви, че ме докарахте. Много съм ви задължен.
– Няма за какво.
И той се раздели с възрастния мъж и куфара му, като си повтаряше, че не е по негова вина. Нямаше причина да се чувства гузен, сякаш го бе предал.
Нямаше какво повече да се направи. По-нататък, когато дойдеше вест от болния, двамата с Елфрида щяха да се отправят още веднъж на дълъг път, за да посетят Годфри Биликлиф. Ако някой можеше да го развесели, това беше Елфрида. Сигурно щеше да му занесе грозде.
Навън бучеше вятърът. Оскар се обърна върху възглавниците и затвори очи, като изведнъж отново се сети за Франческа. Това често се случваше през мрачните часове на безсънните нощи и той се ужасяваше, знаейки какво следва - щеше отново да го измъчва чувството на жестока загуба. Франческа. Устните му безмълвно изрекоха името й. Франческа. Той пъхна ръка под възглавницата, за да напипа кърпичката си, защото знаеше, че най-вероятно ще заплаче. Но изведнъж вместо да заплаче, той почувства някакво спокойствие, сякаш му беше по-леко за пръв път от седмици. Франческа. Той я видя да тича към него по облените от слънчевите лъчи морави на Имението. И картината застина, трогателна, но особено сладка.
Запомняйки я, той заспа.
На разсъмване денят се очертаваше да е мрачен. Блещукането на скрежа беше удавено в суграшица, която вятърът докара от морето, и улиците се покриха с клатушкащи се мокри чадъри. По обед се появи големият камион за пясък, който се носеше бавно към склада с втвърден сняг под калниците и с чистачки, които се движеха с пълна пара.
Елфрида си бе купила бележник и по време на обяда, който се състоеше от супа и малко сирене стилтън, което намери в супермаркета, направи няколко списъка за пазар.
– Трябва да се сетя за всичко - каза тя на Оскар важно. - Няма да имам време, ако пропусна нещо. Пристигат в петък. Мислиш ли, че Люси ще иска тоалетка?
Оскар, който се опитваше да реши кръстословицата в „Таймс“, великодушно я остави настрани и си свали очилата, сякаш така щеше да му е по-лесно да мисли. Но единственото, което му идваше на ум, беше: „Нямам никаква представа“.
– И легло, разбира се...
Той положи известни усилия, да се включи в решаването на проблема.
– Може би гардероб?
– Не се слага гардероб, когато таванът е скосен. Достатъчни са няколко куки на стената - каза тя и записа в бележника „куки за стената“. - Закачалки за дрехи също - и записа „закачалки за дрехи“.