Оскар вървеше между високи зидове и градински дървета. Беше много тъмно, вечерта беше облачна, но вятърът бе спрял и валеше слаб дъждец. В края на алеята след стръмното изкачване спря, да си поеме въздух, и продължи по пътеката нагоре по склона. Градчето остана в долината. Той погледна надолу и видя другите градини, покривите, улиците, обрамчени с улични лампи. Часовникът на църковната кула светеше като пълна месечина.
Малко по-нататък, тъй като очите му вече бяха свикнали с тъмнината, успя да различи ивицата на далечния бряг - сякаш бе протегната към морето ръка с мигащата светлина на фара в пръстите си, която приличаше на малка точица. Нямаше звезди на небето.
Портата водеше към широк път, отдясно на който се извисяваха огромни каменни викториански къщи сред просторни градини. Къщата на пастора бе първата. Оскар си спомни това място отпреди шейсет години, когато понякога баба му го водеше тук на чай и да си поиграе с децата на тогавашния пастор. Спомни си също къщата и семейството, което живееше там, но беше забравил имената на всички до един.
Над вратата светеше лампа. Той мина по пътеката, чувайки под краката си скърцането на морските камъчета. Предната врата беше боядисана в яркосин цвят. Оскар натисна звънеца.
Изведнъж изтръпна. Каза си, че е заради студа и влагата.
Чу как се отваря вътрешната врата, след което се разтвори синята врата и го заслепи силната светлина. Питър Кенеди стоеше на вратата с приветливо изражение. Носеше дебело поло и изтъркани кадифени панталони и изглеждаше приятно неофициален.
– Оскар! Заповядай! - Той хвърли поглед през рамото на Оскар. - Не си ли с колата?
– Не, дойдох пеша.
– Браво!
Оскар влезе в коридора. Видя персийския килим, закачалката й антрето от опушен дъб, античния сандък, върху който имаше купчина подредени църковни списания. Върху стълба на парапета висеше шапка за езда, а на най-долното стъпало имаше чифт маратонки и купчина сгънато чисто пране. Всичко беше оставено там, предположи Оскар, за да може някой добър човек да го занесе на горния етаж.
–Съблечи си палтото. И двете деца са навън, така че сме сами. Запалил съм камината в кабинета си. Цял следобед съм там, опитвам се да наваксам с документацията и да напиша една отдавна отлагана статия за „Съдърланд Таймс“.
Оскар си свали ръкавиците, палтото и шапката. Питър Кенеди ги пое и ги сложи на внушителен дъбов стол, който изглеждаше така, сякаш на него някога е седял архиепископът.
– Заповядай...
Той се насочи към кабинета - предна стая с еркерен прозорец, която най-вероятно първоначално е била предназначена за трапезария. Дебелите завеси скриваха мрачната вечер, а три лампи нежно огряваха стаята - една върху огромно отрупано бюро и още две - от двете страни на камината, където бяха разположени два стари кожени фотьойла. По стените имаше множество рафтове с книги и в сравнение с празнотата в Естейт Хаус, всичко тук напомняше нещо сигурно, тъмно и топло. Нещо като завръщане в утробата.
Освен това миришеше невероятно приятно, което Оскар най-после успя да свърже с внимателно струпаната тлееща купчина торф. Той каза:
– Отопление с торф. Бях забравил за торфа. Понякога, когато извеждам кучето вечер, усещам миризмата от комините. Трябва да се опитам да намеря малко, просто заради миризмата.
– Аз съм късметлия, защото един от миряните ми има собствено торфище и ме зарежда с торф. Сядай и се настанявай удобно. Чаша кафе? - Оскар не отговори веднага и Питър си погледна часовника. - Шест без петнайсет. Или да преминем направо към чаша „Лафройг“? Пазя го само за специални случаи.
Малцово уиски. „Лафройг“. Просто неустоимо.
– Мисля, че точно това ми трябва.
– Така и предполагах, затова го приготвих. - И върху бюрото наред с един компютър, купчина книги, книжа в известен безпорядък и един телефон Оскар видя малък поднос, върху който бяха подредени бутилка „Лафройг“, две малки чаши и кана с вода. Можеха да пропуснат кафето. Той беше трогнат. - Не са ли се върнали още момичетата?
– Не. - Оскар седна в единия фотьойл, който беше учудващо мек и удобен. Над главата му - в средата на полицата над камината, имаше часовник от онези, които се подаряват на пенсиониращи се пастори или учители след четирийсет години вярна служба. Тиктакаше нежно и ритмично, леко и сладко, като внимателно сверен метроном. - Мисля, че са решили да се почерпят след пазаруването.