– Убеден съм в това. Надявам се пазарът да е бил успешен.
С двете чаши в ръка, Питър подаде на Оскар питието му, седна в другия фотьойл с лице към гостенина си и вдигна чашата си: - Наздраве!
– Наздраве!
Уискито беше като нектар. Чисто, вкусно, спускащо се нежно и гърлото. Затоплящо.
– В момента Бъкли е малко потискащо градче - каза Питър. - Повечето хора са безработни. Вълнената фабрика се срина и за опитните тъкачи и предачи не се намира лесно друга работа.
– Фабриката за вълна? - Оскар смръщи вежди. - Мактагъртс ли?
– Именно Мактагъртс.
– Фалирала ли е? Нямах представа. Невероятно. Все едно да ти кажат, че се е сринала Гибралтарската скала. Какво стана?
Питър му разказа.
– Възрастният човек почина, но синовете му не ги беше грижа. Работната сила получи финансова помощ - субсидия, и поеха фабриката. Справяха се добре, но тогава времето се обърна срещу тях, реката преля и мястото беше наводнено. Всичко беше загубено, унищожено.
Оскар беше потресен:
– И така я застигна краят й ли?
– Говори се, че някой ще я поеме. Един от тези големи текстилни конгломерати. „Стърок и Суинфийлд“. От Лондон. Но досега не изглежда нещо да става и хората в Бъкли започват да се страхуват от най-лошото. Тоест че нищо няма да се промени повече.
– Каква трагедия - намръщи се Оскар. - Не мога да разбера защо не съм чул нищо по въпроса. Предполагам, че... в момента... не чета подробно вестниците, определено не и рубриката „Градът“. Тук купувам само „Таймс“ и „Телеграф“, така че не научавам местните новини. Пък и не съм говорил с много хора. Освен с госпожа Снид. Затова и дойдох. Да се извиня. Трябваше по-рано, но просто не дойдох.
– Моля ти се, не се обвинявай. Осъзнах, че те изненадах, трябваше да изчакам по-подходящ момент, за да ти се представя. Надявам се, че не те разтревожих много. – Не знам какво ми стана. Беше глупаво.
–Недей да мислиш повече за това. Нищо лошо не се е случило. Друг път ще дойдеш с мен там за вечеря или да пийнем нещо, или каквото пожелаеш. Най-добре ще е, ако решиш да се запишеш в клуба, и когато времето се оправи, ще изиграем една игра. Играеш ли голф?
– Играех с баба ми, когато бях малък, но и тогава не бях добър.
– Ще се радвам да изиграем една игра.
– Нямам стикове.
–Ще вземем под наем. Игрището е прекрасно, ще бъде жалко да живееш тук и да не опиташ поне веднъж. Баба ти е била добър играч. Слушал съм много за умелата й игра. Две поредни години шампион при жените. Така или иначе, сигурно е била изключителна жена.
– Да.
– И с музикален усет.
– Да. И градинар с мерак. Много способна жена. - Оскар отпи още веднъж от уискито и остави чашата на масата. - Годфри Биликниф също ме насърчи да се запиша в клуба за голф. Но се опасявам, че точно тогава още бяхме доста травмирани. С Елфрида бяхме изтощени след дългото пътуване. Искахме само да получим ключа от къщата и да избягаме. Опасявам се, че бяхме доста неучтиви.
– Понякога с него е трудно да излезеш на глава. Разбирам. Разбрах също, че си го закарал до болницата вчера сутринта.
– Откъде разбра?
Питър Кенеди се усмихна:
– В малкото ни общество тук не се задържат много тайни. Не се притеснявай, не бяха неуместни клюки. Доктор Синклър ми се обади да ми каже как стоят нещата. Много мило от твоя страна.
– Знаеше ли, че е болен?
– Не. Не мисля, че някой беше разбрал. Нещата с него тръгнаха зле, откакто почина съпругата му - влошаваше се с шеметна бързина. Мисля, че бе самотен, но пък прекалено горд, да си го признае, и никой от нас не смееше да му предложи да продаде къщата си и да отиде в старчески дом.
– Заварените ми синове ме увещаваха да отида в дом за пенсионери в Хемпшър, но защото наследиха къщата на майка си и не искаха да им се пречкам, за да я продадат. Дори мисълта за това беше страшна. Началото на края.
– А ти откъде разбра, че нещо не беше наред?
– Отидох да видя Роуз Милър. На път за вкъщи чух кучето на Биликлиф да вие. Отбих се там, предполагам, за собствено успокоение. И двамата с Елфрида се притеснявахме за старото момче. Заварих го в леглото на горния етаж, изглеждаше много зле. Но много изплашен. Изплашен от мисълта за линейки и хеликоптери. Изглеждаше ужасно самотен. Да му кажа, че ще го закарам в Инвърнес, беше най-малкото, което можех да направя за него.
– Имам пътуване до Инвърнес в петък за среща с нашия координатор. Ще се отбия в болницата да го видя.
– Казах, че ще изпълня ролята на най-близък родственик. Така че името ми и телефонният ми номер са на всичките безкрайни формуляри, които трябваше да попълним, и предполагам, че ако има някакви новини, ще ме уведомят.