– Добре. Дръж ме в течение.
– Разбира се.
– Кажи ми сега за чичо си Хектор. Как е той?
– Остарява. Живее в Лондон. Дойде да ме види след... след погребението. Не беше на погребението, защото беше настинал и лекарят с право не му разреши. Идеята да напусна Хемпшър и да се върна тук беше на Хектор.
– Знам, Оскар. Той ми написа дълго писмо. Ужасно съжалявам. Исках да дойда веднага и да си поговорим, да ти кажа, че съм на разположение, ако мога да помогна с нещо... да кажа нещо. Но вътрешното чувство ми подсказа, че засега имаш нужда да бъдеш сам. Надявам се, че не оставих впечатлението, че не съм загрижен или невнимателен.
– Не, не мисля.
– Понякога... дори само да поговориш с някой непознат, с човек, който не е свързан със събитието, е по-лесно.
– Все едно споделяш нещо с човек, който си срещнал във влака. Човек, когото, знаеш, няма да видиш никога повече.
– Е, не съвсем - усмихна се Питър, - защото се надявам, че ще ме видиш отново.
– Трудно е да се определи откъде да започна. Сякаш историята се е случила много отдавна.
– Обикновено в живота е така.
– Не бях и допускал, че ще се оженя. Исках да остана ерген за цял живот. Работех като учител, преподавах уроци по пиано и обучавах хора. Общувах с другите учители и съпругите им. Музиката беше моята страст. Училището се казва „Гластънбъри“, не особено известно държавно училище, но беше идеално за целта. Бях много щастлив там. След време остарях, директорът се пенсионира и на негово място дойде нов, доста по-млад човек. Предишният директор ми беше близък приятел и макар че новият също беше много способен, приятен и принципен, след година реших, че е дошло време за промяна. Освен това ми бяха предложили работа като органист и диригент на хора в църквата „Свети Бидълф“ в Лондон. Поколебах се малко, но не дълго. Музиката в църквата „Свети Бидълф“ винаги е била позната като превъзходна и хорът беше стабилен, спонсориран с щедро дарение от благодарен мирянин няколко години преди това. Така че смених мястото и се преместих в Лондон. Живеех в удобен и просторен апартамент на втория етаж на стара къща с тераса, само на пет минути от църквата, и дамите в енорията се грижеха да имам добра домакиня и всичко необходимо.
Бяха спокойни дни, предполагам, върхът на моята сравнително скромна кариера. Двама от хористите бяха професионални концертиращи певци, общността беше въодушевена и успяхме да разширим репертоара си и дори да имаме изпълнения на специални събития, амбициозни хорали. „Салвете Флорес Мартирум“ на Палестрина, композицията на Шуберт по двайсет и третия псалм и „Реквием“ на Форе. Невероятна музика.
Запознах се със семейство Белами скоро след като пристигнах в „Свети Бидълф“. Живееха сравнително модерно в една къща в Елм Парк Гардънс и от самото начало бяха невероятно гостоприемни към мен. Когато Джордж Белами се разболя, ходех у тях да му правя компания, да играем табла. Когато почина, аранжирах музиката за доста величественото му погребение.
След погребението си мислех, че Глория няма да иска повече да ходя там. Че вече няма причина за посещенията ми. Но тя продължи да ме кани на различни малки събирания. На парти с напитки, на вечеря или на неделен обяд. Понякога ходехме заедно на кино или прекарвахме деня в Кю. Не се замислях много, но ми харесваше компанията й. И един ден тя ми заяви в доста прозаичен стил, че би било добра идея да се оженим. Обясни, че не й е приятно да живее без мъж до себе си и че смята, че с напредването на годините сигурно бих се радвал да имам съпруга, която да се грижи за мен. Знам, звучи малко сухо, но истината е, че тя ми допадаше страшно много, и мисля че и аз й харесвах. И двамата не бяхме първа младост, но бяхме достатъчно зрели, за да превърнем в успех онова, което другите виждаха просто като брак по сметка.
Тя беше прекрасна съпруга. Сърдечна, щедра и мила. Откакто като малък идвах в Коридейл, никога повече през живота си не бях живял сред такива материални удобства, такъв лесен живот. Тя имаше двама синове от Джордж - Джил и Крофърд, но те вече бяха големи, бяха излетели от гнездото и бяха създали свой живот. Глория бе все още сравнително млада жена, от която бликаше жизненост. Когато ми каза, че е бременна, ми беше страшно трудно да повярвам. Никога в живота си не си бях представял, че ще стана баща. И когато се роди Франческа, това мъничко детенце, бях изпълнен с такова възхищение, каквото, мисля, няма да изпитам никога повече. Сякаш се бе случило чудо. И тя не престана да бъде такова чудо.
Понякога, докато тя растеше и тичаше, и говореше със скоростта на светлината, вдигайки обичайната глъчка за едно дете, я гледах и все още не можех да повярвам, че е моя, че съм помогнал за създаването на това очарователно, прекрасно, миниатюрно човешко същество.