– Когато мислиш за това „ако“, гледаш назад. Няма смисъл. Струва ми се, че катастрофата е била предизвикана от няколко трагични обстоятелства. Кой знае... Може би и ти щеше да си мъртъв, Оскар, и тогава в живота на тези, които ви познаваха и обичаха, щеше да остане още по-голяма празнота. Що се отнася до Бога, трябва да си призная, че ми е по-лесно да живея с въпросите относно страданията, съществуващи открай време, отколкото с многото лесни или лицемерни обяснения, предлагани от време на време. Някои от тях граничат с богохулство. Искрено се надявам, че никой не се е опитал да те утешава с думите, че Бог е имал нужда от Франческа повече, отколкото си му трябвал ти. Смятам, че е невъзможно да се покланям на един Бог, който умишлено ще ми открадне детето. Такъв Бог би бил истинско чудовище.
Оскар беше смаян.
– Настина ли - попита най-накрая, - наистина ли смяташ така?
Питър кимна.
– Наистина вярвам в това. След трийсет години служба разбрах, че когато умре млад човек, никога не бива да казваме: „Божия работа“. Просто нямаме право да говорим така. Сигурен съм, че когато Франческа е загинала в тази ужасна катастрофа, първо сърцето на Бога е било съкрушено.
– Искам да продължавам напред, да живея, да мога да го приема. Да мога да давам отново, а не само да вземам. Никога не съм бил такъв човек.
– О, Оскар, всичко ще бъде наред. Заради твоята професия църквата е била част от живота ти толкова много години, че познаваш също толкова добре обещанията от Библията за живота и смъртта. Лошото е, че поради травмиращата скръб често изглеждат нереални. За известно време вероятно онова, от което ще имаш нужда най-много, са не хора, които да ти цитират Библията, а близки приятели, които ще продължават да държат ръката ти, да те слушат, когато искаш да говориш за Франческа.
Оскар си помисли за Елфрида и Питър спря за момент, за да му даде време да обори тази нова мисъл. Но Оскар не каза нищо.
– Животът е сладък - продължи Питър. - Отвъд мъката животът продължава да е сладък. Основните неща продължават да съществуват. Красота, храна, приятелства, извор на любов и разбиране. По-нататък, може би още не му е дошло времето, ще имаш нужда от други хора, които ще те насърчат да поставиш ново начало. Приеми ги. Те ще ти помогнат да вървиш напред, да пазиш щастливи спомени и да посрещаш болезнените спомени с нещо повече от горчивина и гняв.
Оскар си спомни за тъмната нощ, за образа на Франческа и как за първи път това не го бе разплакало, а го беше утешило. Може би това беше началото на възстановителния процес. Може би този разговор или този приятелски разпит, или както и да го наречем, беше продължението.
Той нямаше представа. Знаеше само, че се чувства по-добре, по-силен, не толкова безполезен. Може би в крайна сметка не беше се провалил.
– Благодаря ти! - каза.
– О, приятелю, само да можех да ти дам нещо повече.
– Не, недей да мислиш така. Даде ми достатъчно.
ЛЮСИ
Люси беше летяла със самолет само два пъти през живота си. Първо беше до Франция, където я бяха поканили за лятната ваканция със семейството на нейна приятелка от училище. Второто пътуване беше до Нормандските острови с майка й и баба й. Беше на Великден и бяха в един от тези хотели, където трябваше да се обличаш официално за вечеря. И двата пъти беше особено вълнуващо, но днес тя се постара съзнателно да не издава вълнението си, зa да може да си придаде вид на опитен пътешественик.
Облеклото й помогна за това. Защото майка й, може би под въздействието на чувство за вина, което не признаваше, заведе Люси в магазина на „Гап“ и купи на дъщеря си множество отбрани неща. Така че тя бе облечена в новите дънки, топли, с памучна подплата.
Ботушите й бяха от светъл велур с дебели каучукови подметки, а якето й - червено, на ромбове и с подплата, сякаш бе загърната в пухен юрган. Освен това бяха купили два дебели пуловера с поло яка - един тъмносин и един бял, черна минипола и два чифта дебели черни чорапогащници. Последната покупка беше раницата й от тъмносин брезент с червен кант, в която Люси беше сложила дневника си, портмонето си, четка и гребен и един шоколад. Предната вечер беше измила косата си и тази сутрин я бе вързала на дълга опашка с помощта на дебел ластик. Чувстваше се спретната и допре облечена. Благодарение на Кери.
Кери изглеждаше елегантна както винаги - с високи ботуши, вълнено палто и черна шапка от лисича кожа. От погледа на Люси не остана незабелязан фактът, че много глави се обръщаха да огледат Кери, която буташе количката с багажа. Само дето Кери беше леко настинала. Не беше от настинките, заради които човек изглежда ужасно, но просто усещаше слабост. Тя каза, че е започнала да се чувства зле преди един ден - вилнееха различни вируси, - но това беше само настинка и тя се натъпка с лекарства, като очакваше да се оправи в мига, в който щеше да вдъхне чистия студен шотландски въздух.