Кери се качи на задната седалка, а Люси седна до Алек.
– Много сняг ли има? - попита тя, защото никога не беше виждала снежна Коледа и копнееше за такова преживяване. Снежна Коледа - това щеше да е черешката на тортата.
– Немного, но не се топи, което значи, че ще вали пак - гласи му беше мек, ясен и любезен.
Люси чуваше за пръв път наречието на Съдърланд.
– Колко дълъг е пътят до Крийгън?
– Около час и петнайсет минути. Не повече.
Люси си погледна часовника. Беше единайсет и петнайсет. Щяха да стигнат най-вероятно около дванайсет и половина. За обяд. Тя се надяваше, че щеше да е нещо топло и насищащо. Въпреки че беше изяла двете питки, усети, че огладнява отново.
– За пръв път ли идвате в Крийгън?
– Никога досега не съм била в Шотландия.
– О, очакват ви много приятни изненади. И ще бъдете в чудесна къща. Беше празна прекалено дълго време. Хубаво е отново да има хора в нея.
Кери се наведе напред и попита:
– Как е Елфрида? Госпожа Фипс.
– Добре е, виждам я от време на време, когато пазарува или разхожда кучето. Тя дойде да поръча колата. Обади ми се тази сутрин, за да се увери, че не съм ви забравил.
– В Крийгън ли живеете? - обади се Люси.
– През целия си живот. Там съм роден, баща ми също. Когато той се пенсионира, поех неговия бизнес.
– Таксиметров шофьор ли?
– Не карам само такси.
Люси се намръщи.
– Какво друго?
– Катафалки - каза той и в гласа му се усети смях. - Погребални услуги.
Люси замълча за момент.
Пътят беше невероятен. Шосето минаваше през полета и надлези, а на по-високите места гумите на субаруто скърцаха върху снега. Шосето следваше бреговете на дълъг морски залив и минаваше през малки села със сиви каменни къщи направо на тротоара, наред с кръчми и магазини и стабилни и сериозни църкви, заобиколени от стари гробища, изпълнени с полегнали паметни плочи, обрасли с лишеи. След това се появи последният мост, върху още един залив, протегнал се като дълга ръка от синя вода към западните хълмове.
Алек каза:
– След още само около десет минути сме там.
Изведнъж част от вълнението се стопи и Люси започна да се притеснява. Не само защото пристигаше на непознато място и в непозната къща, но и защото скоро щеше да се запознае с домакините си - с Елфрида и Оскар. Не се притесняваше толкова от Елфрида, защото Кери й беше разказала много за нея и Люси остана с впечатлението, че Елфрида е неостаряваща и много забавна личност. Но приятелят на Елфрида, Оскар Блъндъл, беше нещо друго. Първо, той беше мъж, а Люси не беше свикнала да бъде в компанията на мъже. И това не беше всичко. Кери й бе казала каквото знаеше за Оскар, както и че Елфрида бе дошла с него в този малък северен град, за да не бъде сам. Съпругата му и дванайсетгодишната му дъщеря Франческа бяха загинали в ужасна катастрофа. Кери не й беше разказала много за това и бе отклонила изпълнените със страх въпроси на Люси. Просто й бе обяснила, че е било катастрофа, че никой не е бил виновен, но че Оскар още не може да се примири със случилото се.
Франческа е била на дванайсет. Люси е на четиринайсет.
– Ще ме приеме ли? - бе попитала тя. - Няма ли да бъде ужасно за него да има човек на моята възраст наоколо? Дали няма да ме намрази?
Кери се бе усмихнала и я беше прегърнала.
– Попитах Елфрида същото по телефона. Тя говори с Оскар и той е настоял да отидем там за Коледа. Ще бъдем в неговата къща, той ще ни е домакинът и той ни е поканил. Освен това никой не може да те мрази.
Все пак нещата изглеждаха доста сложни и объркващи. Точно сега на Люси не й трябваха повече усложнения. Достатъчни й бяха тези в Лондон.
Ето че изведнъж се почувства духът на крайбрежието. Пясъчни дюни от двете страни на пътя, върху които растяха ниски борове и пирен, и една особена светлина, която се отразяваше от морето Люси отвори прозореца и усети миризмата на морето. Пътят се спускаше надолу и пред тях се откри малкото градче. Те не разбраха как изведнъж се озоваха на главната му улица. То не беше сиво и скучно като другите селища, през които минаха, но беше построено от златист пясъчник, който сякаш отразяваше светлината на бледото зимно слънце. Зад оградени със зидове градини от двете страни на пътя се издигаха къщи, както и някои красиви сгради и дървета, внушавайки неочаквано чувство за охолство и простор.
Кери почти не бе проронила дума по време на пътуването, но сега проговори:
– Колко прекрасно. Както в Котсуолд. Сякаш е градче в Котсуолд.
– Златен пясъчник. Широки улици. И градините...