Люси се опита да си вдъхне смелост:
– Здравейте.
Той я погледна и тя се насили също да го погледне. Мина известно време, без той да каже нещо. Тя знаеше, че вероятно мислеше за собствената си дъщеря на дванайсет години, която бе починала. Знаеше, че вероятно я сравнява с Франческа и че сигурно го измъчват смесени чувства, включително мъка. Надяваше се сравнението да е благоприятно. Не можеше да направи много повече. Тогава той й се усмихна, пое ръката й с две ръце, стисна я нежно и приятелски, след което притеснението й се стопи.
– Значи ти си Люси.
– Да.
– И ще трябва да спиш на тавана.
Кери се засмя:
– Оскар, не прозвуча особено изкушаващо.
– Таванските помещения никога не звучат особено изкушаващо. Стари ракли и глави на мъртви лосове. Не се притеснявай, Люси. Елфрида се погрижи мястото да бъде приветливо за теб.
– Добре. - той пусна ръката й и погледна през прозореца към часовника на църковната кула. - Дванайсет и половина е. Защо не отидете и двете да видите стаите си и да се настаните, а после ще пийнем по нещо и ще обядваме. Елфрида прекара голяма част от сутринта в майсторене на овчарски пай. Смята, че ще ви трябва нещо топло и хранително след дългото пътуване.
Люси се оживи. Беше минало най-страшното, първоначалната среща. Елфрида беше забавна, а Оскар - мил. Освен това Елфрида й бе казала, че е красива като кукла. Пък и щяха да обядват овчарски пай.
Обядът беше в кухнята. Елфрида обясни:
–Имаме и трапезария, но е толкова мрачна и потискаща, че никога не се храним там. И не е толкова близо до кухнята, така че трябва да губя сума ти време да пренасям чинии и блюда.
– Тук е много по-хубаво - каза Кери и Люси се съгласи с нея.
Имаше дълга маса, памучна покривка и различни дървени стонове. Всичко беше приятно неофициално. Не беше модерна кухня. Доди. Люси знаеше, че тя щеше да се пръсне, ако я караха да прави нещо в такива старомодни условия. Първо, кухнята беше сравнително тъмна и гледаше към зида на съседната градина. На прозорците имаше решетки, за да пазят от крадци или може би за да предотвратят бягството на преуморените готвачи и прислужнички. Въпреки това беше приятно, както и в останалата част на къщата; имаше бюфет, боядисан в тъмнозелено, с множество порцеланови съдове, куки за чаши и кани.
Обядваха овчарския пай, който беше много вкусен, а за десерт имаше пудинг от задушени ябълки и целувки, и разбита сметана, а след това Кери и Елфрида пиха кафе. Оскар не искаше кафе. Той си погледна часовника и каза:
– Ако с Хорацио не излезем на разходка веднага, няма да се приберем, преди да се стъмни. - И погледна към Люси през масата. Искаш ли да дойдеш и ти?
– На разходка?
– Може да отидем до брега. Така ще научиш пътя.
Тя се почувства поласкана от поканата.
– С удоволствие.
– Може би първо да я разведеш из градчето, Оскар, да й покажеш къде са магазините - каза Елфрида. - Няма да отнеме повече от пет минути, а след това може да отидете на дюните.
– Разбира се, ако пожелае. Имаш ли топло палто, Люси?
– Да, якето ми е ново.
– И топла шапка. Морският вятър може да превърне ушите ти в ледени висулки.
– И шапка имам.
– Тогава иди да се приготвиш и да тръгваме.
– Да помогна ли да разчистим масата? - попита Люси.
Елфрида се засмя:
– Само колко си възпитана. Разбира се, че няма нужда. С Кери ще разчистим, когато си изпием кафето. Тръгвайте с Оскар, преди да се е застудило още повече.
След пет минути потеглиха - възрастният мъж, момичето и кучето. Хорацио бе на каишка, която Люси държеше. Тя беше нахлупила дебела вълнена шапка върху ушите си и беше закопчала догоре новото си яке. Оскар беше с дебела винтяга с карирана подплата и с шапка от туид, която според нея му подхождаше, а и изглеждаше елегантно.
– Ще минем първо през града - каза той, докато излизаха през портата.
Слязоха надолу по улицата, като заобиколиха църковния зид. Минаха покрай магазина за подаръци, аптеката, книжарницата, месарницата и павилиона за вестници.
– Тук идвам за сутрешната преса. Ако искам да помързелувам и да си остана в леглото, можеш ти да ми я носиш.
После минаха покрай бензиновите колонки, магазина с плетените пуловери, малкия хотел, витрината, пълна с играчки за плаж, супермаркета. Люси се спря под едно голо дърво, за да погледне през портата от ковано желязо - от нея започваше пътека с плочи, към отворената странична врата на църквата. Кой знае защо, тя изгаряше от желание да влезе вътре. Видя входа с дебела изтривалка и след това - още една врата, затворена.
– Църквата отворена ли е? - попита.
– Винаги. Само тази странична врата. За посетители, предполагам.