— Райската приемна, на телефона госпожица Офелия.
— Говори президентът на Земята Едгарс. Трябва веднага да говоря с Господ.
— Господ не е в кабинета си сега и не можем да ви свържем. Мога ли аз да ви помогна?
— Ами вижте — каза Едгарс. — Наистина съм в много тежко положение. Тоест изглежда, че това е краят на всичко.
— Всичко ли? — попита госпожица Офелия.
— Ами не буквално всичко, но означава нашето унищожение. На Земята и всичко на нея. Ако ми позволите да привлека вниманието на Господ върху този въпрос…
— Тъй като Господ е всезнаещ, сигурна съм, че той знае това.
— Сигурен съм и аз. Но мислех, че ако поговоря с него лично само този път…
— Боя се, че в момента не е възможно. Но можете да му оставите съобщение. Господ е много добър и много справедлив и аз съм сигурна, че той ще обмисли проблема ви когато има време и ще направи онова, което е правилно и божествено. Той, знаете, е чудесен. Аз обичам Господ.
— Всички ние го обичаме — тъжно произнесе Едгарс.
— Друго има ли?
— Не. Да! Можете ли да ме свържете с господин Джоузеф Джей Едгарс, моля?
— Кой е той?
— Баща ми. Почина преди десетина години.
— Съжалявам, господине, това не е разрешено.
— Не можете ли поне да ми кажете дали е при вас?
— Съжалявам, забранено ни е да даваме такава информация.
— Добре, а можете ли да ми кажете дали има изобщо някой там горе? Тоест има ли наистина живот след смъртта? Или там сте само вие и Господ? Или може би само вие?
— За информация за живота след смъртта — заговори госпожица Офелия, — обръщайте се ако обичате към своя най-близък свещеник, поп, равин, ходжа или всеки друг, който е акредитиран като представител на Господа. Благодаря ви, че се обадихте.
Чу се приятен звън на камбанки. После линията бе изключена.
— Какво каза Големият Вожд? — попита генерал Мюлер.
— Само секретарката му ми каза нещо двусмислено…
— Лично аз не вярвам в суеверия като Господ — каза генерал Мюлер. — Дори и да се окаже вярно, считам за по-здравословно да не вярвам. Ще продължаваме ли работата си?
И те продължиха работата си.
Свидетелски показания на робота, който може би да е бил доктор Зеч:
— Истинската ми самоличност за мен е тайна, която при създалите се обстоятелства не очаквам да бъде разкрита. Но аз бях в палата Дженгик. Видях как воините на Мегент се катерят по алените балюстради, преобръщат церемониалните бронзови котли, мачкат, убиват, унищожават. Губернаторът загина с меч в ръката си. Земните гвардейци се строиха за последно в Хранилището на скръбта и загинаха до един, след като се биха достойно. Дамите от Двора се отбраняваха с толкова малки кинжали, че изглеждаха символични. На тях им бе осигурена бърза смърт. Видях огромния пожар да унищожава сребърните орли на Земята. Гледах палата Дженгик, тази огромна постройка, отбелязваща разрастването на земните владения, да се срутва безшумно в прахта, откъдето се е издигнала. И разбрах, че всичко е загубено и че съдбата на Тера — планетата, чийто верен син се смятам аз, въпреки факта че (вероятно) съм изработен, а не създаден, произведен, а не роден — че съдбата на свещената Тера бе да бъде изцяло анихилирана, докато и споменът за спомена се забрави.
— Ти сам го каза: „Една звезда избухна в окото му.“ Аз трябва да те любя в този последен час. Тази нощ слуховете са тежки, а небето е червено. Харесва ми, когато обръщаш така главата си. Може би е вярно, че ние сме плява между стоманените зъби на живота и смъртта. И все пак предпочитам да се ориентирам по собствения си часовник. Затова аз летя пред лицето на случайността. Летя заедно с теб.
— Това е краят. Обичам те. Това е краят.