И така, има признаци, че на определен етап от общественото развитие сред някои арийски народи е било обичайно да смятат жените, а не мъжете за каналите, по които се прелива царската кръв и при всяко ново поколение са давали царската власт на мъже от друго семейство, а често и от друга страна, които вземали за жена една от царкините и царували над нейния народ. Често срещаните народни приказки, в които се разказва как някой любител на приключения идва в чужда страна, спечелва ръката на царската дъщеря и заедно с нея половината от царството, са вероятно далечен спомен за действително съществувал обичай.
Очевидно там, където господствуват такива идеи, царската власт е само следствие от брак с жена с царска кръв. Старият датски историк Саксон Граматик влага това схващане за царската власт в устата на легендарната шотландска кралица Хермутруде: „В същност тя беше кралица — казва Хермутруде — и ако на това не пречеше полът й, щяха да я смятат за крал; но (а това е още по-вярно) онзи, когото сметнеше достоен за своето легло, ставаше изведнъж крал и заедно със себе си тя отдаваше и кралството си. Така вървяха заедно нейният скиптър и ръката й.“ Тази декларация изглежда още по-многозначителна, защото отразява действителната практика при пиктските крале. От свидетелството на Бийд знаем, че когато възникнело съмнение за наследника на престола, пиктите избирали кралете си по женска, а не по мъжка линия.
Естествено личните качества, които са лансирали един мъж за царствен брак и приемник на трона, са се различавали в съответствие с идеите на времето за характера на царската власт и за царския приемник. Но е логично да предположим, че при ранните общества физическата сила и красота са заемали особено място сред тях.
Очевидно правото върху ръката на царкинята и трона се печелело понякога в състезания. Алитемнянските либийци давали царството на най-бързия бегач. Сред старите прусаци кандидатите за благородници се надбягвали на коне и онзи, който стигнел до краля пръв, ставал благородник. Според преданието първите игри в Олимпия провел Ендимион, който наредил на синовете си да се надбягват за царството. Разказват, че гробът му се намира на мястото, където бил стартът за надбягването. Прочутата история за Пелопс и Хиподама е може би само друг вариант на легендата, че първите надбягвания в Олимпия се провеждали за немалка награда — царска власт.
В същност може би тези предания отразяват действителен обичай да се надбягват за определена невяста и той сякаш е бил широко разпространен сред различни народи, макар на практика да се изродил в нещо формално или привидно. Например „има надбягване, наречено любовна надпревара, което може да се смята част от брачния обичай при киргизите33. Невястата, въоръжена с огромен камшик, възсяда бърз кон и всички младежи, които претендират за ръката й, се втурват да я преследват. Наградата се дава на онзи, който я хване, но тя има правото не само да подкарва коня си да препуска колкото може по-бързо, но и да използува камшика, често с немалка сила, за да държи настрана нежеланите кандидати и най-вероятно тя дава предпочитание на онзи, когото вече е избрала в сърцето си“. Надбягване за невяста откриваме и сред коряките в Североизточна Азия. То се провежда в голяма палатка, около която са наредени в непрекъснат кръг много отделения, наречени полози. Невястата тръгва първа и може да се освободи от брака си, ако пробяга през всички отделения, без женихът да я хване. Жените от лагера пречат по всякакъв начин на мъжа, като го препъват, налагат го с пръчки и т.н., и той има малък шанс да успее, ако момичето не го иска и не го изчака. Такива обичаи, изглежда, имало у тевтонските народи, защото във всички германски, англосаксонски и скандинавски езици съществува дума за сватба, която означава просто надбягване за невяста. Нещо повече, следи от обичая са оцелели и до наши дни.
33
В случая става дума за казахи. По-рано неправилно са смесвали киргизи и казахи. — Бел. пр.