На о. Тимор върховният жрец не напуска храма, докато се води война, храна му се носи или готви там, той трябва да поддържа денонощно огъня, защото ако го остави да угасне, воините ще бъдат сполетени от беда и тя ще продължава, докато огнището е студено. Освен това докато армията не се върне, той трябва да пие само гореща вода, защото всяка глътка студена вода ще понижи духа на хората и те няма да успеят да победят неприятеля. На островите Кай, когато бойците заминават, жените се връщат у дома и изнасят кошници с плодове и камъни. Те намазват с мазнина плодовете и камъните и ги поставят на дъска, като през цялото време мърморят: „О, боже слънце, луна, нека куршумите отскачат от нашите съпрузи, братя, годеници и други роднини, тъй както капките дъжд отскачат от тези неща, които сме намазали с мазнина.“ Когато чуят първият изстрел, жените веднага захвърлят кошниците, грабват ветрилата си и се втурват навън. После, като веят с тях по посока на врага, тичат из селото и пеят: „О, златни ветрила! Нека нашите куршуми стигат до целта си, а вражеските да я пропускат.“ В случая церемонията, която трябва да направи така, че куршумите да отскачат от мъжете както капките дъжд от намазаните камъни, е чисто хомеопатична или имитативна магия, а молитвата към слънцето да помогне заклинанието да даде резултат е религиозен ритуал, вероятно прибавен по-късно. Махането с ветрилата, изглежда, е заклинание, което насочва куршумите към или извън тяхната цел в зависимост от това, дали са изстреляни от приятели или от врагове.
Стар изследовател на малгашката история ни уведомява, че докато мъжете са на война и до тяхното завръщане жените и момичетата не спират ден и нощ да танцуват и нито лягат, нито се хранят в къщите си. И макар да са много склонни към похотливост, за нищо на света не биха имали връзка с друг мъж, докато съпрузите им са на война, защото са твърдо убедени, че ако направят подобно нещо, те ще бъдат убити или ранени. Жените вярват, че като танцуват, дават на мъжете си сили, смелост и късмет, затова през цялото това време не си дават Почивка и обичаят се спазва с религиозна строгост.
Сред онези от народите на Златния бряг8, които говорят езика чи, съпругите на мъжете, заминали с армията, се мажат с бяла боя и се кичат с мъниста и амулети. В деня, когато се очаква да стане битката, те тичат нагоре-надолу, въоръжени с истински или издялани от дърво пушки и като вземат зелени по-по (плодове, подобни на дини), ги секат с ножове, сякаш отсичат главите на враговете. Пантомимата без съмнение е чисто имитативно заклинание, предназначено да помогне на мъжете да направят е врага онова, което жените им правят с по-по. Когато преди няколко години бушуваше войната с ашанти, г-н Фицджералд Мариот видял в западноафриканския град Фрамин танц, изпълняван от жени, чиито съпрузи отишли като носачи с войската. Били намазани с бяла боя и носели само по една къса поличка. Начело танцувала сбръчкана стара заклинателка, е много къса бяла поличка, косата й била подредена във формата на дълъг рог, а черното й лице, гърдите, ръцете и краката й били плътно изписани с бели кръгове и полумесеци. Всички носели дълги бели четки, направени от конска или биволска опашка и докато танцували, пеели: „Нашите съпрузи отидоха в земята на ашанти, дано пометат враговете си от лицето на земята!“
Когато индианците от поречието на р. Томпсън, в Британска Колумбия, тръгвали по пътеката на войната, жените им често танцували. Те вярвали, че тези танци осигуряват успеха на похода. Танцьорките размахвали ножове, хвърляли изострени пръчки, теглели назад-напред тояги със завити краища. Хвърлянето на пръчките символизирало пробождането на врага или убягването от него. Тегленето назад символизирало отдръпването на собствените им мъже от опасност. Завитият край на пръчката бил специално пригоден за целта като спасителен инструмент. Жените винаги сочели с оръжията си към земята на враговете. Те боядисвали лицата си в червено и докато танцували, пеели и се молели оръжието да запази съпрузите им и да им помогне да убият много врагове. Някои набождали на върховете на тоягите перушина от орли. Като свършвал танцът, скривали оръжията. Ако на някоя жена, чийто мъж е на война, се сторело, че е видяла косъм или частица от скалп по оръжието, което изважда, била уверена, че съпругът й е убил враг. Но видела ли по него следи от кръв, знаела, че е ранен или убит. Когато мъжете на племето юки в Калифорния заминели на бой, жените у дома не спели, те неспирно танцували в кръг, пеели монотонно и размахвали жилави, неокастрени клони. Защото, казвали те, ако танцуват през цялото време, мъжете няма да се уморят. При индианците от островите Кралица Шарлот, когато мъжете отидели на война, жените у дома ставали рано сутрин и се престрували, че се бият, нападали децата си и привидно ги пленявали. Вярвали, че това помага на мъжете им да извършат същото. Ако жена изневеряла на мъжа си, докато той е на пътеката на войната, той вероятно щял да падне убит. Десет нощи всички жени лежали в домовете си с глави, сочещи посоката, в която са отплавали бойните кану. След това се обръщали в противоположната посока, защото предполагали, че войниците се връщат. В Масет жените от племето хайда танцували и пеели бойни песни през цялото време, докато съпрузите им са на война и държали нещата около себе си в определен ред. Смятало се, че ако не спазва тези обичаи, жената може да стане причина за смъртта на съпруга си. Когато група индианци кариба от поречието на р. Ориноко тръгнели по пътеката на войната, приятелите им, останали в селото, изчислявали колкото се може по-точно момента, когато отсъствуващите бойци ще се промъкват, за да нападнат врага. Тогава хващали две момчета, слагали ги на пейка и им нанасяли страхотен бой по голите гърбове. Младежите се оставяли да постъпят с тях така, без да промълвят и дума, продкрепяни в страданията си от твърдото убеждение, възпитано у тях от детинство, че смелостта и успехът на техните другари в битката зависят от постоянството и твърдостта, с която понасят жестокото изпитание.