Древните отдавали голямо значение на магическите качества на скъпоценните камъни; твърди се дори, при това с голямо основание, че такива камъни са използувани за амулети далеч преди да се носят като обикновени украшения. Така гърците дали на един камък, който имал характерна, напомняща дърво, шарка, името дървесен ахат и били убедени, че ако вържат един-два от тях на рогата или вратовете на воловете, впрегнати в ралото, реколтата положително ще е обилна. Освен това познавали някакъв млечен камък и когато ги пиели, разтворен в медовина, благодарение на него жените имали кърма в изобилие. Гъркините от Крит и Мелос използуват млечния камък за тази цел и до ден-днешен, а в Албания майките-кърмачки носят такива камъни, за да осигурят повече мляко за бебетата си. Освен това гърците вярвали, че някакъв камък помага при ухапване от змия и оттам бил наречен „змийски камък“ — необходимо било само да стриеш камъка на прах и да посипеш раната и той веднага започвал да действува. Виненият аметист, получил името си „ненапиващ се“, защото предполагали, че човекът, който го носи, не се напива, а пък братята, които искали да живеят в единство, съветвали да носят магнити, които да ги привличат взаимно и да не им позволяват да се карат.
В древните индуски книги се съдържа правилото, че в деня на сватбата си, след залез, мъжът трябва да седи с жена си и да мълчи, докато звездите не започнат да трепкат на небето. Когато се появи полярната звезда, той трябва да я посочи на младоженката с думите: „Корава си ти; виждам те аз, корава си, бъди корава и с мен, ти, преуспяваща!“ После, като се обърне към жена си, трябва да каже: „На мен те е дала Брихаспати; като се сдобиеш с потомство от мен — твоя съпруг, живей още сто есени с мен.“ Очевидно целта на церемонията е да предпази от непостоянството на съдбата и да придаде стабилност на земното щастие с трайното влияние на непроменлива звезда. Такова желание изразява Кийтс в последния си сонет:
Когато живее край морето, човек неминуемо остава под впечатлението на неговите непрекъснати приливи и отливи и е склонен на принципа на първичната теория за индукцията и подобието, която привлича тук нашето внимание, да установи някаква неуловима връзка, тайна хармония между неговите приливи и отливи и живота на хората, животните и растенията. В прииждащия прилив той вижда не само символ, но и причина за изобилие, за благоденствие и живот, докато в оттеглящия се отлив той вижда истински проводник и тъжен символ на несполуката, слабостта и смъртта. Британските селяни смятат, че ако сеят детелината при прилив, тя ще расте добре, но ако я засеят при отлив, дори когато той едва започва, тя никога няма да достигне зрелост и кравите, които се хранят с нея, ще се подуят. Жените им пък са убедени, че най-доброто масло се бие, когато приливът започва, че млякото, което се пени в буталката, ще продължава да се пени, докато приливът премине най-високата си точка, а водата, извадена от кладенеца, когато приливът се надига, или млякото, издоено от кравата по същото време, ще изкипят от съда и ще прелеят върху огъня. Според някои от древните, дори одраните кожи на тюлените оставали в тайна връзката с морето, защото при отлив козината им видимо настръхвала. Друго древно схващане, приписвано на Аристотел, било, че живо същество може да умре само при отлив. Ако можем да се доверим на Плиний, то намирало потвърждение в опита, поне що се отнася до човешките същества по френския бряг. Филострат също уверява, че в Кадис умиращите никога не предавали богу дух при прилив. Такива представи все още продължават да съществуват в някои части на Европа. На брега при Кантабрия смятат, че човек, умирал от хроническо или остро заболяване, издъхва в момента, когато приливът се обърне и започне да се оттегля. В Португалия, на брега на Уелс и на някои места по бретанския бряг било разпространено вярването, че хората се раждат при прилив и умират при отлив. Дикенс потвърждава съществуването на същото суеверие в Англия: „Хората, които живеят по брега, умират само когато има отлив. А се раждат само в момент на прилив. Сега той си отива с отлива. Ако преживее този отлив, ще си отиде със следващия.“11 Поверието, че повечето кончини настъпват при отлив, е било разпространено по източния бряг на Англия от Нортъмбърленд до Кент. Шекспир сигурно е знаел за него, защото кара Фалстаф да умре „точно между дванадесет и един — когато приливът се обръща“. На същото поверие се натъкваме по тихоокеанския бряг на Северна Америка при племето хайда. Когато добър хайда се готви да умре, му се привижда кану, управлявано от негови мъртви приятели, които идват с прилива да го приветствуват в земята на духовете. „Ела с нас сега — казват те, — защото приливът преминава в отлив и трябва да си тръгваме.“ В Порт Стивънс, в Нови Южен Уелс, местните жители заравяли своите мъртви само при прилив и никога при отлив, да не би оттеглящата се вода да отнесе душата на покойника в някоя далечна страна.