Обичайна практика сред австралийските племена била на церемонията за встъпване в пълнолетие, на която трябвало да се подложи всяко момче, преди да получи правата и привилегиите на пълнолетен мъж, да му избият един или повече от предните зъби. Произходът на обичая не е много ясен, но тук ни интересува преди всичко вярата, че след като зъбите са извадени, между тях и момчето продължава да съществува индуктивна връзка. Така сред някои племена, населяващи поречието на река Дарлинг в Нови Южен Уелс, изваденият зъб се поставял под кората на дърво, близо до река или извор. Според местните жители, ако кората на дървото израсне над зъба или зъбът падне във водата, всичко е наред, но ако се оголи и по него тръгнат мравки, момчето ще страда от заболяване на устата. При муринг и други племена в Нови Южен Уелс изваденият зъб бил прибиран отначало от старец, а след това се предавал от един родов глава на друг, докато обиколи цялата община и се върне при баща му, а накрая и при самото момче. Но докато се предава от ръка на ръка, той в никакъв случай не бива да се слага в торба заедно с „магически предмети“, защото собственикът на зъба се излага на голяма опасност. Покойният д-р Хауит веднъж играл ролята на пазач на зъбите, извадени от няколко току-що встъпили в пълнолетие момчета, и старите мъже настойчиво го помолили да не ги носи в торбата, в която знаели, че има кварцови кристали. Те заявили, че иначе магията на кристалите ще мине в зъбите и ще нанесе вреда на момчетата. Близо година след церемонията д-р Хауит бил посетен от един от вождовете на племето, който изминал около четиристотин километра, за да дойде и вземе зъбите. Той обяснил, че идва, защото едно от момчетата заболяло и в племето смятат, че сигурно по някакъв начин зъбът е бил увреден и тъкмо той му е повлиял. Уверили го, че зъбите стоят в кутия, отделно от какъвто и да е предмет от рода на кварцовите кристали, който би могъл да им подействува. След това пратеникът се върнал обратно, отнасяйки внимателно увитите и скрити зъби.
Хората от племето базуто внимателно крият извадените си зъби, да не попаднат в ръцете на митическите същества, които бродят край гробовете и които биха могли да навредят на собственика на зъба, като му направят магия. Преди около петдесет години12 една слугиня и Съсекс възразила остро против това да се хвърлят падналите зъби на децата, като твърдяла, че ако някое животно ги намери и започне да ги дъвче, новият зъб на детето щял непременно да е като зъба на животното, захапало детския зъб. За доказателство тя назовала стария Симънз — на горната си челюст той имал много голям свински зъб, личен дефект, който, както той винаги твърдял, бил причинен от майка му, защото по някаква случайност тя хвърлила един от падналите му зъби в копанята на свинята. Поверието довело до обичая, целящ на принципа на хомеопатичната магия да се замени старият зъб с нов, по-добър. Така, на много места по света изваденият зъб се слага там, където ще го намери мишка или плъх, с надеждата, че по пътя на индукцията, която съществува между него и бившия му собственик, новите зъби ще израснат здрави и великолепни като тези на гризачите. Казват например, че в Германия било почти универсална практика да се пъхат извадените зъби в миша дупка. Ако се постъпи така с паднал млечен зъб, детето няма да го болят зъбите. Но може да се направи и друго — влизате зад печката, хвърляте презглава назад зъба си и казвате: „Мишке, дай ми твоя железен зъб, аз ти давам моя костен.“ След това зъбите ви ще бъдат здрави. Далеч от Европа, на о. Раратонга, в Тихия океан, когато извадят зъб на дете, изричат следното заклинание:
После хвърлят зъба на сламения покрив на къщата, защото плъховете правят гнездата си в гнилата слама. Причината, която кара местните жители да призовават в подобни случаи плъховете, е, че доколкото им било известно, те имали най-здрави зъби.
Други части, които обикновено остават в индуктивна връзка с тялото след прекъсването на физическия контакт, са пъпната връв и плацентата. Всъщност връзката се е смятала толкова силна, че често свързвали тези части от тялото на човека с неговата добра или лоша орис; ако пъпната връв или плацентата са запазени и с тях се отнесат по подходящ начин, той ще преуспява, а ако ги повредят или загубят — ще пострада. Някои племена в Западна Австралия например вярват, че човек плува добре или зле в зависимост от това, дали майка му е хвърлила пъпната му връв във водата. Сред хората, които населяват местностите край реката Пенифадър, в Куинсленд (Австралия — бел. пр.) е разпространено вярването, че в плацентата остава част от душата на детето (чо-и). Затова бабата я взема и я заравя в пясъка. Бабата отбелязва мястото с множество вейки, които забива в кръг, после връзва върховете им и се образува конусоподобна постройка. Когато Анджеа — същество, което предизвиква уж забременяването на жените, като поставя в утробите им бебета от кал, мине оттам и види мястото, той взема душата и я отнася в някое от убежищата си — да речем дърво, дупка в скала или лагуна и тя може да си остане там с години, докато не я вложи отново в бебе и то да се появи на бял свят. На Понапе, един от Каролинските острови, пъпната връв се поставя в раковина и с нея постъпват така, че детето най-добре да се подготви за избраната от родителите кариера. Ако например искат да го направят добър катерач — окачват пъпната връв на дърво. Островитяните от архипелага Кай смятат пъпната връв за брат или сестра на (Новороденото в зависимост от пола му. Те я заравят в гърне с пепел, слагат го в клоните на дърво, откъдето то ще пази късмета на другарчето си. Батаките от Суматра и много други народности на Индонезия смятат плацентата по-малък брат или сестра на детето (полът се определя от неговия) и я заравят под къщата. Според батаките тя е свързана с благоденствието на детето и е седалище на прераждащата се душа, за която ще стане дума по-нататък. Каробатаките дори твърдят, че истинската от двете души на човека живее в плацентата под къщата. Това, казват те, е душата, която зачева деца.