Фаталната грешка на магията не е, че приема като общо правило една законосъобразна последователност от събития, а нейното изцяло погрешно схващане за естеството на частните закони, които определят тази последователност. Ако анализираме разгледаните на предишните страници примери за индуктивна магия, които могат да се приемат като добра илюстрация на магиите изобщо, ще установим, както вече посочих, че всички те са погрешни приложения на единия или другия от двата основни закона на мисленето, а именно, асоциацията на идеи по съприкосновение в пространството и времето. Погрешната асоциация на подобни идеи води до хомеопатична или имитативна магия; погрешната асоциация на съприкосновени идеи води до контактна магия. Сами по себе си асоциативните принципи са неоспорими и абсолютно нужни в процеса на човешкото мислене. Приложени правилно, те водят до науката, приложени неправомерно, те водят до магията — незаконнородената сестра на науката. Затова е банално, едва ли не тавтология да кажем, че всяка магия е по необходимост фалшива и безплодна, защото ако би била вярна и плодотворна, тя няма да е вече магия, а наука. От най-ранни времена човекът се е захванал да търси общи правила, с помощта на които да използува за своя облага реда на природните явления и в дългото си търсене е събрал огромна колекция от максими, някои от тях златни, а други — чист отпадък. Истинските или златните правила представляват корпуса на приложната наука; погрешните са магия.
При това положение, щом магията е най-близък роднина на науката, остава да се запитаме какво е нейното роднинство с религията. Но възгледът, който ще възприемем за тази връзка, ще бъде по необходимост оцветен от идеята, която сме си създали за религията като такава. Затова от автора естествено се очаква, преди да продължи с разглеждането на нейната връзка с магията, да определи своето становище към религията. На света едва ли има въпрос, по който мненията се различават толкова, колкото по въпроса за естеството на религията и очевидно е невъзможно да предложим задоволително за всички определение. Авторът може само да заяви ясно какво разбира под религия и навсякъде в труда си да използува последователно термина в този смисъл. И така под религия аз разбирам умилостивяване или спечелване на превъзхождащи човека сили, които според него насочват и управляват хода на природните явления и на човешкия живот. Така определена, религията се състои от два елемента — теоретичен и практичен, а именно от вяра в по-висшите от човека сили и от опит да ги умилостиви или да им се хареса. Очевидно вярата идва първа, тъй като преди да търсим как да се харесаме на божеството, трябва да вярваме в неговото съществуване. Но ако вярата не води до съответна практика, тя не е религия, а само теология; по думите на св. Яков „вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“13 С други думи, ако човек не ръководи поведението си поне в някаква степен от страх или от любов към бога, той не е религиозен. От друга страна, лишена от вяра, обикновената практика също не е религия. Двама души могат да имат напълно еднакво поведение, но единият да е религиозен, а другият не. Ако човек действува от любов към бога или от страх от него, той е религиозен, ако действува от любов към човека или от страх от него, той е морален или неморален, доколкото поведението му съвпада или влиза в противоречие с общото благо. Оттук вярата и практиката, или на теологичен език вярата и изповядването й са еднакво присъщи на религията и тя не може да съществува без тях. Но религиозната практика не винаги приема формата на ритуал. Иначе казано, не е необходимо тя да се състои в жертвоприношения, произнасяне на молитви и други външни церемонии. Нейна цел е да се хареса на божеството и ако това божество обича благотворителността, милостта и чистотата повече от проливането на кръв, пеенето на химни и дима на тамяна, онези, които го тачат, ще му се харесат повече, ако са чисти, милостиви и доброжелателни към хората, отколкото ако се просват пред него, възхваляват го и пълнят храмовете му със скъпи подаръци, защото по този начин те ще подражават, доколкото допуска човешката немощ, съвършенството на божествената природа. Точно тази етична страна на религията не се уморяват да насаждат юдейските пророци, вдъхновени от благородната идея за доброто и благочестието. Така например Михей казва: „О, човече, казано ти е що е добро и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред своя Бог.“14 А в по-късни времена силата, с която християнството завладя света, бе до голяма степен същото възвишено схващане за моралната същност на бога и дългът на хората да се придържат към нея. „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и отца — казва св. Яков — е това: да пригледаш сираците и вдовиците в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света.“15