Другото по-низше божество в Неми е Вирбий. Според легендата Вирбий е младият девствен и красив гръцки герой Иполит, който научил изкуството на лова от кентавъра Хирон и прекарвал цялото си свободно време в зелената гора на лов за диви зверове заедно с девствената богиня на лова Артемида (гръцката Диана). Горд с нейната божествена компания, той презрял любовта на жените и това му донесло нещастие. Защото засегнатата Афродита вдъхнала на мащехата му Федра любов към него, а когато той не отвърнал на порочните й намеци, тя го наклеветила пред баща му Тезей. Тезей повярвал на клеветата и помолил баща си Посейдон да отмъсти за въображаемата обида. И когато Иполит препускал на колесницата си край брега на Сароническия залив, богът на морето направил така, че от водата изскочил разярен бик. Изплашените коне побягнали, съборили Иполит от колесницата, повлекли го и го смазали с копита. Но от любов към Иполит Диана убедила лечителя Ескулап да спаси живота на нейния красив млад ловец с помощта на своите лечебни билки. Възмутен, че смъртен се върнал от портите на смъртта, Юпитер захвърлил нахалния лечител в Хадес. Но Диана скрила своя любимец от разгневения бог в гъст облак, променила чертите на лицето му, като го направила по-стар, а после го отнесла в гористите долчинки на Неми и го поверила на нимфата Егерия да живее под името Вирбий, непознат и самотен, вдън Италийските гори. Там той властвувал като цар и направил светилище на Диана. Имал красив син, който носел неговото име. Без да се плаши от съдбата на баща си, той се понесъл с впряг буйни жребци да се бие на страната на латините във войната срещу Еней и троянците. Вирбий е почитан като бог не само в Неми. В Кампания имало специален жрец, който да служи на култа към него. В дъбравата и светилището в Ариция не допускали коне, защото Иполит бил убит от тях. Не било позволено да се докосва изображението му. Някои го смятали за слънцето. „Истината обаче е, казва Сервий, че той е божество, свързано с Диана, тъй както Атис е свързан с Майката на боговете, Ерихтоний с Минерва и Адонис с Венера.“ След малко ще потърсим отговор на въпроса — какъв е бил характерът на тази връзка. Засега си струва да отбележим, че през дългата си и разнообразна кариера този митичен герой проявява забележителна устойчивост. Защото несъмнено св. Иполит от римския календар, когото конете са влачили до смърт на тринадесети август, деня на Диана, не е друг, а едноименният гръцки герой, който, след като умира два пъти като езически грешник, накрая щастливо е върнат към живот като християнски светец.
Не са необходими особени доказателства, за да се убедим, че легендите, привеждани като обяснение на култа към Немийската Диана, са неисторически. Те явно принадлежат към онази голяма категория митове, измислени, за да обяснят произхода на даден религиозен ритуал и в тях не би могло да се открие нищо друго, освен едно действително или даже въображаемо сходство с някой друг, чужд ритуал. Нелепостта на митовете за Неми е наистина съвсем прозрачна, тъй като свързват основата на култа ту с Орест, ту с Иполит, в зависимост от това, коя страна на ритуала трябва да се обясни. Истинската стойност на подобни разкази е, че те илюстрират същността на култа, като ни дават мярка за сравняване. Освен това те свидетелствуват косвено за почтената си възраст, като доказват, че истинският им произход се губи в мъглявините на приказната античност. В това отношение на легендите за Неми може по-вече да се вярва, отколкото на привидно историческото предание, за което гарантира Катон Стари, а именно, че свещената горичка била дарена на Диана от някой си Егерий Бебий — латински диктатор от Тускулум, от името на народите на Тускулум, Ариция, Ланувиум, Кора, Тибър, Помеция и Ардея. Това предание наистина говори за продължителното съществуване на светилището, тъй като датира основаването му някъде преди 495 г. пр.н.е., годината, в която Помеция е разрушена от римляните и изчезва от историята. Но не може да се предполага, че подобно варварско правило, като това за жречеството в Ариция, е съзнателно въведено от един съюз от цивилизовани общини, каквито несъмнено са били градовете на Лациум. То сигурно се е предало от времето, останало извън човешката памет, когато Италия все още е била в далеч по-първобитно състояние, отколкото през който и да е известен ни исторически период. Достоверността на преданието по-скоро се разклаща, отколкото укрепва от друго предание, което приписва основаването на светилището на някой си Мании Егерий, поставил началото на поговорката „В Ариция има много Мании“. Някои обясняват тази поговорка с твърдението, че Мании Егерий бил предтеча на славна и просъществувала дълго фамилия, докато според други тя означавала, че в Ариция има много грозни и сакати хора, като извеждали името Мании от „мании“ — таласъм или плашило за децата. Един римски сатирик използува името Мании като типично за просяците, които причаквали поклонниците по склоновете на Ариция. Тези различия, заедно с несъответствието между Мании Егерий от Ариция и Егерий Левий от Тускулум, както и сходството на двете имена с митичната Егерия, събуждат нашето подозрение. И все пак преданието, записано от Катон, изглежда твърде подобно, а неговият създател прекалено уважаван, за да я отхвърлим като чиста измислица. По-скоро ще предположим, че в същност то се отнася до някакво древно реставриране или реконструкция на светилището, извършено от конфедеративните, държавници. Във всеки случай тя е свидетелство, че от ранни времена дъбравата е била общо култово средище за много от най-старите градове на страната, ако не и за цялата латинска конфедерация