В Мазурия, област в Източна Прусия, населявана от поляци, има обичай да изгасят всички огньове в селото. После забиват в земята дъбов стълб и на него прикрепят, като на ос, колело. Селяните въртят на смени това колело с голяма бързина, докато от триенето се получи огън. Всеки взема у дома главня от новия огън и с нея запалва наново огъня в домашното огнище. В навечерието на Еньовден в Сърбия запалват факли от брезова кора и обикалят около кошарите и оборите на добитъка; сетне се качват на височина и оставят факлите да догорят там.
При унгарците Еньовденският празник на огъня има същите черти, които срещаме по толкова места в Европа. На много места има обичай в навечерието на Еньовден да палят големи огньове по височините, да ги прескачат и от начина, по който скачат младите, присъствуващите предвиждат дали скоро ще се оженят. Освен това на този ден много унгарски свинари получават огън, като въртят колело около омотана в коноп дървена ос, и прекарват прасетата си през този огън, за да ги предпазят от болести.
Естонците, които също като унгарците принадлежат към туранската група народи96, празнуват лятното слънцестоене по същия начин. Те смятат, че огънят на Св. Йоан Кръстител пази добитъка от вещиците, и казват, че като не дойде, ечемикът му ще е пълен с магарешки бодли, а овесът — с бурени. Затова, когато хвърлят гориво в еньовденския огън, естонците от о. Бозел подвикват: „На огъня бурени, на нивата лен!“ или пък подхвърлят цепеници в пламъците с думите „Порасти високо, лен!“ Освен това вземат у дома си обгорели парчета дърво от големия огън и ги държат там, та добитъкът да се множи. В някои части на острова натрупват съчки и други леснозапалими материали около някое дърво, на върха на което се развява знаме. Който успее да събори знамето с върлина, преди то да започне да гори, ще се радва на късмет. По-рано празненството продължавало до зазоряване и приключвало с развратни сцени, които изглеждали двойно по-отвратителни в светлата лятна утрин.
Преминавайки през Европа от изток на запад, виждаме, че лятното слънцестоене се отбелязва с обреди, които имат едни и същи основни черти. До около средата на XIX век обичаят да се палят големи огньове на открито по Еньовден бил дотолкова разпространен из Франция, че, както се съобщава, едва ли имало град или село, където да няма огън. Хората танцували около него и го прескачали, за да запазят къщите си от гръмотевици, пожари и магии.
Очевидно обичаят с Еньовденските огньове се спазва и до ден днешен в Бретан. Когато пламъците стихнат, цялото население коленичи около огъня и стар човек започва да се моли на глас. После всички стават и обикалят три пъти огъня. На третия път спират, всеки се навежда да вземе камъче и го хвърля в горящата купчина. След това се разпръсват. В Бретан и Бери вярват, че момиче, което танцува около девет еньовденски огъня, ще се ожени същата година. В долината на р. Орн обичаят бил огънят да се запали точно в момента, когато слънцето се готви да потъне зад хоризонта; селяните подкарват добитъка си през огньовете, за да го защитят от магия, особено от заклинанията на вещици и вълшебници, които се опитват да откраднат млякото и маслото. До първата половина на XIX век в Жюмиеж (Нормандия) празникът Еньовден се отличавал с някои особености, които носят отпечатъка на дълбока древност. Всяка година на 23 юни, навечерието на Св. Йоан Кръстител, братството на Зеления вълк избирало нов ръководител или господар, който трябвало винаги да е от махалата Кониу. Новоизбраният ръководител приемал титлата Зеления вълк и навличал странен костюм, който включвал дълга зелена наметка и много висока конусообразна зелена шапка без периферия. Облечен по този начин, той тръгвал тържествено начело на братята, които пеели химна на св. Йоан Кръстител и следвали разпятието и хоругвата, упътени към мястото, наречено Шуке. Там ги посрещали свещеникът, диригентът на хора и самият хор, които отвеждали шествието в енорийската черква. След като чуели литургията, братята отивали в къщата на Зеления вълк, където им сервирали скромна трапеза. Млад мъж и млада жена, накичени с цветя, палели вечерта голям огън и дрънчали със звънци. Сетне Зеленият вълк и братята му, със свалени качулки и хванати за ръце, тичали около огъня след мъжа, избран да е Зеленият вълк през следващата година. Макар че само първият и последният от тяхната редица имали по една свободна ръка, те трябвало да заобиколят и заловят три пъти бъдещия Зелен вълк, който в усилията си да избяга налагал братята с дългата пръчка, която носел. Когато най-сетне успеели, да го хванат, го отнасяли при горящия куп и се престрували, че го хвърлят в него. Когато приключела церемонията, те се връщали в къщата на Зеления вълк, където отново им слагали най-скромна вечеря. До полунощ царяла някаква религиозна тържественост. Но щом ударело полунощ, всичко се променяло. Сдържаността отстъпвала място на свободията; вакхански песни заменяли набожните химни и пискливите трели на селската цигулка едва преодолявали надвикващите се гласове на веселото братство на Зеления вълк. Следния ден, 24 юни или Еньовден, същите участници празнували със същото шумно веселие. Една от церемониите се състояла в разнасянето, при гърмежите на огнестрелни оръжия, на огромен осветен хляб, направен на пластове и увенчан с пирамида от накичени с панделки зеленина. След това проверявали оставените на стъпалата на олтара свещени звънци — белег за длъжността на човека, който трябвало да е Зелен вълк през следващата година.