Карибите например предполагали, че има една душа в главата, втора в сърцето и друга души на всички места, където може да се долови пулсирането на артерия. Някои индианци хидаца обясняват явлението постепенна смърт, която започва с умъртвяването на крайниците, с това, че човек има четири души и те не напускат тялото едновременно, а една след друга и смъртта е пълна едва когато и четирите са си отишли. Някои даяки на о. Борнео и малайците от полуострова вярват, че всеки човек има седем души. Алфурите от Посо на о. Целебес са на мнение, че те са три. Туземците от Лаос предполагат, че тялото е седалище на тридесет души, които се намират в ръцете, краката, устата, очите и т.н. Следователно, от гледна точка на първобитния човек е напълно възможно да има една душа в половия си тотем и друга в родовия. Но, както вече отбелязах, полови тотеми не са установени другаде освен в Австралия; така че на първобитния човек, който практикува тотемизъм, не му се налага по едно и също време да има повече от една душа извън тялото.
Ако това обяснение на тотема като съд, в който човек държи душата си или една от душите си, е вярно, би трябвало да очакваме да съществуват хора, убедени, че всеки от тях държи поне една душа непрекъснато извън тялото си и унищожаването на тази външна душа води със себе си смъртта на собственика. Такъв народ са батаките от о. Суматра. Те са разделени на екзогамни кланове100 (марга), принадлежността към които се предава по мъжка линия; и за всеки клан има забрана да яде месото на определено животно. Един клан не може да яде тигър, друг — маймуна, трети крокодил, други пък куче, котка, гълъб, бял бивол, скакалец и т.н. Членовете на клана посочвали като причина за това, че се въздържат да ядат месото на определено животно, тъй като произлизат от този вид и след смъртта душите им могат да се преселят в животните, или че те или техните прадеди са задължени по някакъв начин на тези същества. Понякога, но не винаги, кланът носи названието на вида. Следователно батаките имат пълната форма на тотемизма. Но освен това всеки батак вярва, че той има седем или, при по-скромни изчисления, три души. Една от тях е винаги извън тялото, но колкото и далеч да е по време, когато умре, и човекът умира. Авторът, който споменава за това вярване, не казва нищо за тотемизма на батаките; но по аналогия със сведенията за Австралия, Централна Америка и Африка можем да предположим, че външната душа, чиято смърт повлича със себе си смъртта на човека, е настанена в тотемното животно или растение. Наистина батакът не потвърждава категорично, че външната му душа се намира в неговия тотем, а посочва други основания за уважението си към свещеното животно или растение на своя клан, но едва ли може да се смята, че това говори против нашето становище. Защото ако той сериозно вярва, че животът му е свързан с някакъв външен обект, много малко вероятно е, че ще посвети чужд човек в тайната си. Той е извънредно подозрителен и въздържан по отношение на всичко, което засяга вътрешния живот и вярванията му; случвало се е европейци да живеят сред първобитни хора с години, без да установят някое от основните им вярвания и в крайна сметка откритието е било често плод на случая. Преди всичко първобитният човек живее в един силен и непрекъснат страх от убийство чрез магия; въобразява си, че най-дребните отпадъци от неговата особа — отрязаните коси и нокти, слюнката, остатъците от храна, името дори, могат да бъдат използувани от заклинателя за унищожението му и затова е извънредно предпазлив — крие ги или ги унищожава. Но ако той е толкова срамежлив и потаен по въпроси, които са само гранични или външни белези на неговия живот, колко ревниво трябва да крие, колко непробиваема трябва да е сдържаността, с която обвива цитаделата, вътрешната кула на крепостта! Когато принцесата от приказката пита великана къде си държи душата, той нерядко дава лъжливи или уклончиви отговори и само след много придумвания и ласкателства тя най-сетне успява да изтръгне тайната от него. По своята ревнива въздържаност великанът напомня плахия и прикрит дивак; и едва ли има някаква подбуда, която би го съблазнила да постави в опасност душата си, като разкрие нейното убежище на непознат. Следователно няма какво да се чудим, че възловата тайна на неговия живот е останала толкова време неразгадана и ние трябва да я комбинираме от разпръснатите намеци и частици и от спомените за нея, които все още са се запазили в приказките.