Следователно, по силата на предложената тук теория, там, където има тотемизъм и където се преструват, че убиват И връщат отново към живота новопосветения при съответния обред, може да съществува или са съществували не само вяра във възможността душата да се приюти трайно в някакъв външен предмет — животно, растение и всякакви други неща, но и действително намерение да се направи това. Ако се постави въпросът — защо мъжете искат да сложат живота си извън телата, отговорът може да е само един — като великана в приказката, те смятат, че е по-сигурно така, отколкото да го разнасят със себе си, точно тъй, както хората оставят парите си да им ги пази банкер вместо да ги носят със себе си. Видяхме, че понякога в критични периоди животът, или душата, бива временно укрита на сигурно място, докато премине опасността. Но към институции като тотемизма не се прибягва само в случаи на особена заплаха; това са системи, при които всеки, или поне всички мъже, са длъжни да се посветят през определен период от живота си. А периодът на посвещаването е обикновено половата зрелост и този факт идва да подскаже, че особената опасност, която тотемизмът и сходните му системи се опитват да обезсилят, не възниква, докато не се достигне полова зрелост, или всъщност, че опасността, от която се страхуват, има връзка с отношенията между половете. Лесно, с дълга поредица от факти би могло да се докаже, че в примитивното мислене половите отношения са свързани с много сериозни опасности; но е все още неясна точната природа на предполагаемата опасност. Да се надяваме, че по-задълбоченото и точно запознаване с начина на мислене на първобитния човек ще разкрие с времето тази централна тайна на първобитното общество и по този начин ще даде ключ не само към тотемизма, но и към произхода на брачната система.
ГЛАВА LXVIII
Златната клонка
При това положение възгледът, че животът на Балдер бил в имела, е в пълно съзвучие с първобитния начин на мислене. Наистина сякаш има противоречие в това, че след като животът му е бил в имела, са го убили с това растение. Но когато животът на даден човек се схваща като въплътен в определен предмет, с чието съществуване е неразделно свързано неговото собствено и унищожаването на предмета води до унищожаването на самия него, престава да има значение това, дали въпросният предмет се приема или споменава като негов живот дали негова смърт, както се случва с приказките. Следователно, ако смъртта на един човек е в даден предмет, то ще е съвсем естествено той да бъде убит, ако го ударите с него. В приказките безсмъртният Кошчей бива убит с удар от яйце или камък, в който се крие животът или смъртта му; великаните-човекоядци се пръсват на парчета, когато някаква песъчинка, която без съмнение съдържа живота или смъртта им, се пренесе над техните глави; магьосникът умира щом камъкът, а който се намира животът или смъртта му, бъде поставен под неговата възглавница; предупреждават татарския герой, че той може да бъде убит от златната стрела или златната сабя, в които е укрита душата му.
Вероятно идеята, че животът на дъба е в имела, е възникнала, както вече казах, от наблюдението, че през зимата, когато листата на самото дърво са опадали, растящият на дъба имел остава зелен. Още повече може да затвърди тази идея фактът, че имелът расте не от земята, а от ствола или клоните на дъба. Първобитният човек би могъл да си помисли, че също като него духът на дъба се е опитал да помести живота си на сигурно място и за тази цел се е спрял на имела, защото бидейки в известен смисъл нито на земята, нито на небето, последният може да се смята задоволително предпазен от опасности. В една от предишните глави посочихме, че първобитният човек се стреми да запази живота на антропоморфните си божества, като ги държи в положение между небето и земята — мястото, където е най-малко вероятно да ги сполетят опасностите, които заобикалят живота на човека на земята. При това положение можем да разберем защо древната и съвременната народна медицина препоръчват имелът да не се докосва до земята и че ако я докосне, ще загуби лечебните си свойства. Това би могло да е остатък от старото суеверие, че растението, в което е съсредоточен животът на свещеното дърво, не трябва да се излага на риска да влиза в контакт със земята. Една индийска легенда предлага идея, подобна на тази, която се съдържа в мита за Балдер. Индра се заклел на демона Намучи, че ще му вземе живота, но нито през деня, нито през нощта, нито с боздуган, нито с лък, нито с длан, нито с юмрук, нито с влажно, нито със сухо. И го убил в утринния сумрак, като го напръскал с морска пяна. Морската пяна е тъкмо такова нещо, каквото дивакът би избрал за скривалище на своя живот, защото тя заема онова междинно или неопределено положение между земята и небето, или морето и небето, което той намира за сигурно. Следователно не е изненадващо, че речната, пяна е тотем на един клан в Индия.