Може би тези съображения отчасти обясняват защо Вергилий кара Еней да носи прославената клонка имел със себе си, когато слиза в мрачния подземен свят. Поетът описва как пред самите порти на ада се е ширнала просторна и мрачна гора и как героят следва светлината на двата гълъба, които го подмамват, и навлиза в дълбините на вечната гора и зърва далеч пред себе си, през сенките на дърветата, как припламващата светлина на Златната клонка осветява матовите клони над нея. Ако наистина са смятали, че жълтата повехнала клонка имел в печалната есенна гора съдържа семето на огъня, какъв по-добър спътник би могъл да има самотният скиталец сред сенките на отвъдния свят — да хвърля светлина в краката му и да му служи като тояга или бастун? Въоръжен с него, той би могъл смело да застане лице с лице с ужасяващите призраци, на които ще се натъкне по време на изпълненото му с приключения пътешествие. Затова, когато Еней излиза от гората и стига до бреговете на Стикс, който се извива и тече мудно през адското блато, а мрачният Харон отказва да го преведе, е достатъчно само да измъкне Златната клонка от пазвата си, да я вдигне и веднага напереният лодкар се прекланя пред героя и покорно го приема в странната си ладия, която потъва дълбоко във водата под необикновения товар на живия човек. Както видяхме, дори в неотдавнашни времена са смятали имела за сигурна защита против вещици и тролове, а древните може спокойно да са му отдавали същото магическо свойство. А ако паразитът може, както вярват някои английски селяни, да отваря всички ключалки, защо да не послужи в ръцете на Еней като „Сезам, отвори се“, за да отключи портите на Смъртта.
Сега вече можем да предположим защо в Неми са започнали да смесват Вирбий със слънцето. Ако Вирбий е бил, както се опитах да докажа, дървесен дух, той трябва да е бил духът на дъба, върху който е растяла Златната клонка: защото преданието го представя като първия Горски цар. Вероятно в качеството си на дух на дъба той е трябвало периодично да запалва слънчевия огън и следователно лесно би могъл Да бъде смесен със самото слънце. По същия начин можем да обясним защо лицето на Балдер, един дух на дъба, е описано като „толкова красиво и така сияещо, че от него струяла светлина“ и защо толкова често са го вземали за слънцето. А изобщо бихме могли да кажем, че в първобитното общество, където огън се е произвеждал единствено чрез триене на дърво, първобитният човек трябва да го е приемал по необходимост като свойство, натрупано като сок в дърветата, от които той трябва с труд да го извади. Индианците сеналу, в Калифорния, „изповядват вярата, че някога целият свят е бил огнено кълбо, откъдето тази стихия е минала в дърветата и сега излиза винаги, когато започнат да се трият две парчета едно о друго“. По, същия начин индианците манду, също от Калифорния, твърдят, че „отначало земята е била кълбо от разтопена материя и оттам огънят се влива през корените в ствола и клоните на дърветата, откъдето те могат да го извлекат с помощта на своето свредло“. На Намолук, един от Каролинските острови, казват, че боговете са научили хората да правят огън. Лукавият господар на пламъците Олофает давал огън на птицата мви и й поръчвал да го отнесе в човката си на земята. И птицата политала от дърво на дърво и скътвала дремещата сила на огъня в тях. И оттам хората могат да го извлекат с триене. Древните химни на индийските веди описват бога на огъня Агни „като роден от дърво, като зародиш на растения или разпределен в растенията. За него се казва също, че е влязъл във всички растения или се стреми към тях. Когато го наричат зародиш на дървета или от дървета, както и от растения, това би могло да е намек за огъня, който се получава в горите от триенето на клоните на дърветата“.