Може би новата теория има и допълнително преимущество, че хвърля светлина върху особената святост, която са приписвали на прорасналия върху дъба имел. Сам по себе си фактът, че той рядко прораства на дъба едва ли е достатъчно да обясни мащабите и жизнеността на суеверието. Може би ще открием намек за неговия действителен произход в твърдението на Плиний, че друидите обожавали растението, защото смятали, че е паднало от небето и е доказателство, че сам бог е избрал дървото, на което е прораснало. Дали не са смятали, че имелът е паднал на дъба с мълния? Предположението се потвърждава от названието „гръмотевична метла“, което дават на имела в; швейцарския кантон Аргау, защото то показва близка връзка между паразита и гръмотевицата; нещо повече, „гръмотевична метла“ е названието, което обикновено дават в Германия на всеки храстовиден прорастък върху клон, защото невежите наистина смятат, че такова паразитно образувание е плод на мълния. Ако в това предположение има нещо вярно, действителната причина друидите да обожават дъба с прораснал имел повече от всички дървета в гората, е било убеждението, че всеки такъв дъб е не само засегнат от мълния, а носи сред клоните си видима рожба на небесния огън; така че като режели имела с мистични обреди, те си осигурявали всички магични свойства на мълнията. Ако това е така, ние трябва явно да заключим, че са смятали имела за рожба на мълнията, не, както досега твърдях, на слънцето в повратната му точка. Наистина може би бихме могли да съчетаем двете привидно противостоящи гледища, като предположим, че в старата религия на арийците имелът е падал от слънцето под формата на мълния в деня на лятното слънцестоене. Но такова съчетание е изкуствено и не е доказано, поне доколкото аз зная, от никакви положителни данни. Не бих могъл да кажа дали съществува възможност двете тълкувания да се обединят въз основа на някакви митични принципи; но дори да се окажат противоречиви, непоследователността едва ли ще е попречила на нашите първични прадеди да ги прегърнат едновременно с еднакво разпалена убеденост; защото първобитният човек, както по-голямата част от човечеството, стои над оковите на педантичната логика. Опитвайки се да проследим криволичещите пътища на неговото мислене, през джунглата на дълбокото невежество и слепия страх, необходимо е винаги да помним, че сме стъпили на омагьосана почва и трябва да внимаваме и да не приемаме за конкретна реалност мъглявите очертания, които пресичат нашия път или се носят над земята и ни говорят безсмислици в мрака. Никога не бихме могли да се поставим напълно на мястото на първобитния човек, да виждаме нещата през неговите очи и да усещаме как сърцата ни туптят с чувствата, които са го разтърсвали. В нашите теории за него и неговото поведение винаги ще има доза несигурност; най-многото, към което можем да се стремим, е една допустима степен на достоверност.
За да завършим с това проучване, ще кажем, че ако Балдер наистина, както вече предположих, е олицетворявал дъба с прорасналия на него имел, смъртта му от удара на имела би могла да се обясни, съгласно новата теория, като гибел от удара на мълния. Докато имелът, в който тлеел пламъкът на мълнията, оставал между клоните, на добрия и благ бог на дъба, който бил настанил душата си за по-сигурно между небето и земята в тайнствения паразит, не можело да се случи беда, но когато това седалище на неговия живот или на неговата смърт било откъснато от клона и запратено по ствола, дървото паднало — божеството умирало, ударено от мълния.
А с присъща по един толкова неясен и несигурен въпрос неувереност бихме предположили, че онова, което се каза за Балдер от дъбовете гори на Скандинавия, би могло да се отнесе и към жреца на Диана, Горския цар от Ариция, в дъбовите гори на Италия. Той вероятно е олицетворявал в плът и кръв великия италийски бог Юпитер, благоволил да слезе от небето във вид на мълния и да се настани сред хората в имела — Гръмотевичната метла — Златната клонка — прораснала върху свещения дъб в немийските клисури. Ако е така, ние няма защо да се чудим, че жрецът е пазел с гол меч мистичната клонка, която съдържала живота на бога и неговия собствен живот. Ако съм прав, богинята, на която той служел и за която се женел, била самата Богиня на небето, същинската жена на небесния бог. Защото тя също обичала уединението на горите и самотните възвишения и като се носела в ясните нощи високо в образа на сребърната луна, гледала с удоволствие красивия си лик, отразен долу в спокойната, гладка повърхност на езерото — Огледалото на Диана.