Тясното съжителство на водните и дървесните жаби с водата им е спечелило широко разпространена слава на пазители на дъжда и затова те често играят роля в заклинанията, предназначени да привлекат от небето желаните валежи. Някои индиански племена по поречието на Ориноко смятат сухоземната жаба за бог или господар на водите и по тази причина не смеят да я убиват. Случвало се е при суша да държат под гърне жаби и да ги бият с пръчки. Твърди се, че индианците аймара често правят малки статуетки на жаби и други водни животни и ги слагат по върховете на хълмовете като средство да предизвикат дъжд. Индианците от поречието на Томпсън, в Британска Колумбия, и някои народности в Европа смятат, че убият ли жаба, ще завали. За да предизвикат дъжд хората от низшите класи в централните райони на Индия връзват на една тояга жаба, покриват я с листа и клони от дървото ням и я разнасят от къща на къща с песента:
Капу или реди са многочислена каста земеделци и земевладелци от района на Мадрас. Когато няма дъжд, жените от кастата хващат жаба и я вързват на ново бамбуково ветрило на веялка. По ветрилото връзват и няколко листа от маргоза, ходят от къща на къща и пеят: „Госпожа жаба трябва да се окъпе. О, боже на дъжда, дай поне за нея мъничко вода.“ Жените капу пеят, а стопанката полива жабата с вода и раздава милостиня, убедена, че по този начин ще накара дъжда скоро да се излее като порой.
Когато сушата е траяла твърде дълго, случва се хората съвсем да изоставят обикновените фокуси на имитативната магия и прекалено гневни, за да си хабят дъха за молитви, се стараят със заплахи и ругатни, дори с чисто физическо насилие да изтръгнат водите небесни от свръхестественото същество, което, така да се каже, ги е спряло от главния кран. Когато божеството-пазител в някое японско село оставало прекалено дълго глухо за молитвите на селяните за дъжд, те в крайна сметка смъквали статуята му с шумни и опашати проклятия и я хвърляли с главата надолу във вонящо оризище. „Ето, казвали те, постой за малко тук, да видиш как ще се почувствуваш, когато слънцето, дето изгаря до смърт нашите напукани оризища, поизпече и теб няколко дни.“ При подобни обстоятелства фелупите от Сенегамбия20 смъкват фетишите си, влачат ги из нивите и ги проклинат, докато не завали дъжд.
Китайците са изпипали майсторлъка да превземат небесното царство с атака. Когато искат дъжд, те правят голям книжен или дървен дракон, изобразяващ бога на дъжда, и го разнасят с шествие, но ако не последва дъжд, проклинат и разкъсват на парчета дракона. Друг път, ако богът не прати дъжд, го заплашват и бият, даже го смъкват от ранга му на божество. От друга страна, ако завали желаният дъжд, богът бива издигнат с императорски декрет в по-висок ранг. През април 1888 г. мандарините от Кантон се молили на бога Лун-ван да спре непрекъснато леещия се дъжд, а когато той останал глух: към молбите им, го хвърлили за пет дни в затвора. Това дало добър резултат — дъждът спрял, а бога пуснали на свобода. Няколко години преди това, по време на суша, същият бог бил окован и в продължение на няколко дни оставен в двора на своя храм, на слънцето, да почувствува спешната необходимост от дъжд. По същия начин, когато сиамците имат нужда от дъжд, излагат своите идоли на палещото слънце, но ако искат сухо време, свалят покривите на храмовете и оставят дъжда да се излива върху идолите. Смятат, че като излагат боговете на неудобство, ще ги убедят да задоволят исканията на поклонниците си.
Читателят може да се усмихне на „метеорологията“ на Далечния изток, но точно до същите средства за предизвикване на дъжд са прибягвали и в християнска Европа и то по наше време. В края на април 1893 г. Сицилия била сполетяна от голяма беда — сушата продължавала шест месеца. Всеки ден слънцето се издигало и заставало на безоблачното синьо небе. Градините Конка д’Оро, които заобикалят Палермо с великолепен растителен пояс, повяхнали. Храната започвала да не достига. Хората били много разтревожени. Напразни били всички изпитани средства за предизвикване на валеж. Шествия обикаляли улиците и нивите. Мъже, жени и деца прехвърлели броениците си и лежали по цели нощи пред светите образи. Денем и нощем в църквите горели светени свещи. Осветените на Връбница палмови клонки висели по дърветата. Съгласно много стар обичай, в Солапарута разпръсквали по нивите праха, изметен от църквите на Връбница. В обикновени години свещеният боклук запазвал посевите, но ако щете вярвайте, тази година не дал никакъв резултат. Гологлави и боси, жителите на Никозия носели кръстове из всички квартали на града и се налагали един друг с железни камшици. Всичко било напразно. Даже сам великият св. Франциск от Паоло, който ежегодно правел чудото на дъжда и затова хората всяка пролет разнасяли статуята му през зеленчуковите градини, не можал или не поискал да помогне. Литургии, вечерни, концерти, зари, илюминации — нищо не го трогвало. Най-сетне селяните започнали да губят търпение. Повечето светци били прокудени. В Палермо тръснали св. Йосиф в една градина, сам да види как стоят нещата и се заклели да го оставят там, на слънцето, докато не завали. Други светци обърнали като непослушни деца е лица към стените. На трети пък съблекли красивите одежди и ги пропъдили далеч от енориите им, заплашвали ги, грубо ги обиждали, хвърляли ги във водоемите, където поели и къпели конете. В Калтанисета отпорили златните криле на св. Архангел Михаил и ги заменили с картонени, смъкнали пурпурната му мантия и го завили в пачавра. В Ликата светецът покровител св. Анжело пострадал по-лошо, защото го оставили съвсем гол, наругали го, оковали го, заплашили го с удавяне или с обесване. „Дъжд или бесило!“ — ревели разгневените хора и размахвали юмруци под носа му.