— Това хич не ми харесва — отговори Алистър, който вече се изправяше от мястото си. — Да извикаме Майстор Руфъс. Сигурно има нещо, което маговете могат да направят, за да заключат тези спомени завинаги или направо да ги махнат.
Не — предупреди Аарън. — Ако почнат да ровят тук, никой не знае какво могат да намерят.
— Чакай — каза Кал, — какво са ти казали? Знаеш ли за Алекс Страйк?
— Момчето, Погълнато от Хаоса? Да, но…
— А казаха ли ти, че очакват от мен да го победя?
— От теб? — свлече се обратно на дивана Алистър. — Но ти си само едно хлапе.
— Аз съм единственият им Макар — каза Кал — и никой друг не знае как да победи Погълнат от Хаоса.
Алистър го загледа с ужас.
— Колата ми е паркирана отвън — каза тихо той. — Не можеш да останеш тук. В нормалния свят ще се скрием лесно.
— Но тогава много хора ще умрат — възрази Кал.
— Ала ти ще оцелееш — каза Алистър и погледът му заблестя.
На Кал му стана мило, че за Алистър животът му е по-важен от всичко останало на света, но единственото нещо, което можеше да отличи Кал от Константин или Маугрис, бе да отказва да мисли по същия начин.
Отново си спомни Петостишието с реда, който добави:
Кал живее.
Отново и отново мислеше за това със срам. Сега му се струваше, че този ред обяснява причината, поради която се бе превърнал в чудовище.
В няколко различни чудовища.
Кал — каза Аарън. — Всеки иска да живее.
И всеки заслужава да живее. Дори това да означаваше, че Кал ще рискува живота си.
— Наистина трябва да опитам — каза той на баща си. — Дори имам план. Но ми трябват няколко Погълнати, които да помогнат. Познавам Погълната от огъня, но ми трябват трима други за останалите три елемента.
— Какво ще стане с тях? — попита Алистър.
— С тях нищо, но те ще го филтрират — поклати глава Кал. — Ще го изтръгнат от Хаоса. После ще са в нашата ситуация. Влезли в битка с много ядосан Макар.
Алистър закрачи из стаята. Накрая поклати глава и каза:
— Ами познавам един тип.
— Така ли?
— В Ниагара. От войната. Тогава стана Погълнат. Може и да ни изслуша, ако сме убедителни.
— Можеш ли да ме закараш?
— Какво? — попита Алистър. — Сега ли?
— Кога, ако не сега?
Кал събуди приятелите си, като затропа шумно по вратите им.
Глава дванадесета
Около час по-късно фантомът на баща му летеше по междущатската магистрала, а Пакостник бе подал глава през прозореца. Розовият му език се развяваше на вятъра. Кал седеше на предната седалка с него, а Тамара, Гуенда и Джаспър седяха отзад.
Вече бяха спрели в ресторант за бързо хранене и бяха опустошили кутия с пилешко. В скутовете им имаше студени безалкохолни напитки.
— Това е дори по-добро от лишеите — каза щастлив Джаспър, докато дъвчеше едно бутче.
Радиото бе настроено на някаква джаз станция. Кал облегна глава назад и се замисли за бъдещето си. Победеше ли Алекс, щеше да покани Тамара на среща. На истинска среща. Тя обичаше суши, което означаваше, че ще отидат на рибен ресторант. После можеха да отидат на кино или да се разходят и да си вземат сладолед. Започна да си го представя и така си мечта, докато не се сети, че не е сам в главата си. Веднага опита да помисли за нещо друго.
Трябваше да купи нова каишка на Пакостник. Да, това бе безопасна тема.
И да ми намериш ново тяло — напомни му Аарън. — Ако искаш да целуваш Тамара, без аз да ви гледам.
Кал въздъхна.
— Вие сте много добри деца, щом помагате на Калъм — каза Алистър.
Кал се почувства засрамен, все едно беше на седем години.
— Нали някой трябва да го убеди да се пази от неприятности — ухили се Тамара.
— Ами трябва, ама не си ти този някой — каза Джаспър.
— Защо си такъв? — удари го по рамото Гуенда.
— Хората ме обичат — отговори Джаспър.
— Как тогава вървят нещата със Селия? — поинтересува се Гуенда.
Джаспър се намръщи.
— Още ли ти е ядосана, задето си приятел с Кал?
— Ще се оправим — отвърна Джаспър.