— И какво не разбирате? — попита Елена.
— Ами… дори вие сте загадка за мен. Извинявайте, че говоря за вас, но ми се струва…
— Моля ви, говорете.
— У нас, в Щатите — с ваше разрешение, ще бъда откровен, — биха сметнали за ненормално красиво момиче на вашата възраст да няма любим. Жената си е жена. Стъклениците и епруветките не могат и не бива да заменят в сърцето и живия човек, истинската любов. Помня краткия ви вик над трупа на Грачов. Толкова ли силно го обичахте? Не го забелязах в отношенията ви. Още по-малко това може да се каже за отношенията ви с Микулин. А да се влюби човек в него, е още по-вероятно, защото тук няма избор.
— Защо да няма избор? — с предизвикателен тон попита Лор. — Ето вие например?
Това беше толкова неочаквано, че Клейтън се изчерви като ученик.
— Аз… аз не мога да се сравнявам с мистър… другаря Микулин — смотолеви той.
— Защо да не се сравнявате? — продължи Лор. — Вие ми харесвате. Струва ми се, че дори съм влюбена във вас. И то много!
Клейтън за малко не падна от седлото. Пред него беше нова жена, нов човек. Вместо учена, весела жена, но със студено сърце, той видя някакво двулико същество — страхотна кокетка и едновременно наивна девойка, която казва такива неща, че да ти се завие свят.
Лор се засмя, като гледаше объркания Клейтън и смутеното му лице. После изведнъж стана сериозна.
— Да, обичам ви.
— Обичате ме — възкликна Клейтън и… в миг пребледня. Едва не припадна. Наложи се Лор да го подкрепи.
— Какво има, Клейн, лошо ли ви е?
— Н-и-що, малък сърдечен пристъп… сега ще ми мине.
Той рязко обърна коня и препусна към фермата. Лор го последва.
Неочаквано откъм блатото се чу проточен писък.
— Какво е това, Клейн, чувате ли?
— Сигурно някоя блатна птица, воден бик — каза той. Страните му бяха възвърнали руменината си.
— Но водният бик пищи нощем.
— В блатото често се чуват странни звуци — рече Клейтън. — Казвали са ми, че когато излизат газовете, то сякаш стене.
Двамата мълчаливо се ослушаха, но наоколо цареше тишина.
Клейтън язди замислен чак до къщи.
„Нима моето признание толкова го разстрои?“ — мислеше си Лор.
СРЕЩА ПРИ БЛАТОТО
Лор скочи от коня, заведе го в конюшнята и се прибра в мецанина. А Клейтън, останал сам в стаичката си, отчаян се хвана за главата. Докато разговаряха с Лор, той погледна към блатото и видя на островчето своя водач и до него Дод. Ловецът му махна с ръка, но не извика: видя, че Клейтън не е сам. После се скри във върбалака и изписка няколко пъти като воден бик. Той пищи в полунощ. Това не значи ли, че Клейтън трябва да отиде по това време при блатото? Ами, разбира се, Дод е дошъл. Клейтън съвсем беше забравил за съществуването му, както и за своето поръчение. След днешния разговор с Лор го занимаваха други мисли. Изобщо през това време той много се беше променил. Общуването с Микулин беше оказало своето влияние. Неусетно и за самия него, Клейтън бе завладян от мисълта да изгражда нови, непознати в историята на човечеството форми на живот. Микулин умееше да рисува грандиозни перспективи за бъдещето, които надминаваха по мащаб дори американския размах. И ако Клейтън още не беше се освободил напълно от мисълта, че бъдещето е на Съветска Русия, а не на неговите Щати, то от предишната му национална гордост нямаше и помен. Той не беше в състояние да убие Микулин, още по-малко Лор.
Но какво да прави? Какво може да каже на Дод, който не знае за неговите съмнения и колебания? За Дод всичко е твърдо установено: интересите на Щатите над всичко.
Клейтън погледна през прозореца. Слънцето залязваше. Мракът бързо се сгъстяваше. Само по планинските върхове залезът кротко догаряше.
„Какво да му кажа?“ — мислеше си кореспондентът.
Той излезе от къщата, когато съвсем се стъмни, и тръгна бавно към блатото. Някъде шумеше водопад. Този монотонен, мек шум, не нарушаваше нощния покой.
Клейтън стигна до края на блатото. В същия момент водният бик изпищя и в далечината блесна светлинка. Дод даваше знак, като палеше и гасеше електрическо фенерче.
Клейтън предпазливо прегази блатото и стигна до островчето, където го чакаха Дод и ловецът.
Дод както обикновено стисна здраво, до болка ръката му.
— Какво става? — попита той. — Научихте ли от Микулин тайната да се добива злато?
— Да, но той може да добива злато само по лабораторен път. Изобретението му няма никакво практическо значение. Сега търси начини да направи по-евтин процеса за получаване на златото. Но още не е успял.
— Днес не е успял, но утре ще успее — каза Дод. — Въпросът с Микулин е решен. Ето, вземете… Това е мина с голяма разрушителна сила. Ще я поставите в лабораторията на Микулин, така че да избухне, когато той работи там с помощниците си.