Клифърд Саймък
Златните буболечки
Този ден започна отвратително.
От другата страна на алеята Артър Белсън включи своя оркестър в шест часа и ме накара да се надигна и седна в леглото.
Казвам ви, Белсън си изкарваше хляба като инженер, но неговата страст беше музиката. И тъй като бе инженер, той не можеше да седи мирно. Трябваше да създава безпорядък наоколо.
Преди година или две му хрумна идеята за симфоничен оркестър от роботи, а човекът имаше талант. Това никой не можеше да отрече. Той започна да работи върху тази идея и конструира машини, които можеха да четат (не само да изпълняват, но и да четат) музиката от лента и построи машина за транскрибиране на лентите. После построи много от тези музикални машини в своята работилница в сутерена.
И започна да ги изпробва!
Работата бе експериментална, което е съвсем разбираемо, и налагаше реконструиране и настройване, а Белсън беше взискателен относно изпълнението на всяка отделна машина. Така той ги изпробваше продължително (и громко), не оставайки доволен докато не получеше оркестровката точно по начина, по който мислеше, че трябва да се постигне.
В съседство се чуваха приказки за образуване на група на линча, но нищо не излезе. Това е една от неприятностите, които имахме с нашите съседи — ще те измъчат с приказки, но никога няма да направят нищо.
Засега поне никой не виждаше края на цялата тази белсънска врява. Изработването на секцията ударни инструменти му отне повече от година, а това бе достатъчно лошо. Но сега, когато започна със струнните инструменти, стана дори по-лошо.
Хелън седна до мен в леглото и постави ръце на ушите си, но не можеше да не чува. Белсън беше пуснал звука с пълна сила, за да го почувства, както казваше той.
Може би вече е събудил всички съседи, помислих си аз.
— Е, това е то — казах аз и тръгнах да ставам.
— Искаш от мен да приготвя закуската ли?
— Би могла — отвърнах аз. — Никой не е в състояние да спи, когато е включено това нещо.
Когато тя започна да приготвя закуската, аз се отправих към градината зад гаража, за да видя как вървят моите гергини. Нямам нищо против да ви кажа, че бях очарован от тези гергини. Времето беше благоприятно и някои от тях щяха да са в най-добрия стадий на цъфтежа си точно за изложбата.
Тръгнах за градината, но изобщо не стигнах до нея. Така е в нашия квартал. Човек ще тръгне да върши нещо и изобщо няма да го свърши, защото някой вече го е срещнал и иска малко да си поговорят.
Този път беше Доби. Доби е доктор Дарби Уелс многоуважаван стар чудак с бели бакенбарди, който живееше точно до нас. Всички го наричахме Доби, а той нямаше нищо против, защото в известен смисъл това бе символ за уважение към човека. Някога Доби е бил с известно реноме в университета и този прякор1 бяха му дали неговите студенти. Прякорът не изопачаваше името му, а по-скоро подчертаваше някогашния му интерес към блатните насекоми.
Сега Доби беше пенсионер, който няма какво друго да прави, освен да води дълги и безцелни разговори с всеки, който успее да хване.
Щом го зърнах, вече знаех, че съм станал негова жертва.
— Мисля, че човек, който има хоби, е за възхищение — каза Доби, облягайки се на оградата и впускайки се в дълга дискусия веднага щом се оказах на разстояние, на което може да го чувам. — Но твърдя най-учтиво, че е егоистично от негова страна да го практикува така шумно още с пукването на зората.
— Имате предвид това — казах аз, посочвайки с палец дома на Белсън, от който пищенето и мяукането продължаваше да излиза с пълна сила.
— Точно така — отвърна Доби, чешейки сериозно замислен белите си бакенбарди. — Сега, обърни внимание, нито за миг не бих отказал на човека най-голямото си възхищение…
— Възхищение ли? — попитах аз.
Имаше случаи, когато ми беше трудно да разбера Доби. Не толкова поради надутия начин, по който говореше, а поради начина, по който мислеше.
— Точно така — ми каза Доби. — Не заради машините му, макар да са чудо на електрониката, а заради начина по който е проектирал своите ленти. Машината, която е пригодил да върти тези ленти е най-универсалната измишльотина. Понякога дори прилича на човешко същество.
— Когато бях момче — казах аз, — ние свирихме на пиано, което се задействаше от лента.
— Да, Рандъл, имаш право — призна Доби. — Принципът е този, но изпълнението… помисли за изпълнението! Всички тези стари пиана само са дрънкали, а Белсън е вложил в своите ленти най-нежните нюанси.
— Трябва да съм ги пропуснал — отвърнах безмилостно аз. — Чух само шум.
Говорихме за Белсън и оркестъра му, докато Хелън ме извика за закуска.