Рей Бредбъри
Златните ябълки на слънцето
— Юг — каза капитанът.
— Но в космоса просто няма посоки на света! — възрази екипажът.
— Когато летиш към слънцето и всичко става жълто, топло и лениво, тогава пътуваш в една-единствена посока — отвърна капитанът. Затвори очи, помисли си за димящата топла далечна страна и леко въздъхна. — Юг. — Кимна бавно на себе си. — Юг.
Ракетата се наричаше „Копа де Оро“, а също така „Прометей“ и „Икар“, а целта им наистина бе ослепителното обедно слънце. С огромно въодушевление бяха натоварили на борда две хиляди бутилки кисела лимонада и хиляда бири с бели капачки за това пътуване до необятната Сахара. И сега, докато слънцето кипеше насреща им, те си спомняха стихове и цитати.
— „Златните ябълки на слънцето“?
— Йейтс.
— „Не бой се веч от слънчевата жега?“
— Шекспир, разбира се!
— „Чаша злато“? Стайнбек. „Златният съд“? Стивънс. Ами златното гърне в края на дъгата? Господи, ето го името на нашата траектория. Дъга!
— Температура?
— Хиляда градуса по Фаренхайт!
Капитанът гледаше през огромната затъмнена леща на илюминатора — и там наистина се виждаше слънцето, а да отиде до това слънце, да го докосне и да открадне завинаги частица от него бе неговата съкровена и единствена мечта. Корабът бе съчетание на хладната изтънченост и хладнокръвната практичност. В покритите с лед и млечнобял скреж коридори цареше амонячна зима и се носеха снежни вихри. Всяка искра от огромната пещ, всяко малко пламенно дихание, проникнало случайно през здравия корпус на кораба, щеше да се натъкне на зима, спотаена тук като най-студени февруарски часове.
— Температура — две хиляди градуса! — промърмори аудиотермометърът в арктическата тишина.
Падаме, помисли си капитанът. Падаме като снежинка в топлия скут на юни, в горещия юли, в подлудяващия пек на август.
— Три хиляди градуса по Фаренхайт!
Пладне. Лято. Юли.
— Пет хиляди градуса по Фаренхайт!
И накрая капитанът произнесе със спокойствието на цялото пътуване:
— Сега докосваме слънцето.
При тази мисъл очите им заблестяха като стопено злато.
— Седем хиляди градуса!
Странно как механичният термометър може да звучи развълнувано, макар да притежаваше единствено лишен от емоции стоманен глас.
— Колко е часът? — попита някой.
Всички се усмихнаха.
Защото сега съществуваше само слънцето, слънцето и единствено слънцето. То бе всеки хоризонт, то бе всяка посока. Изгаряше минутите, секундите, пясъчните часовници, хронометрите; изгаряше цялото време и вечност. Изгаряше клепачите и серума на тъмния свят зад клепачите, ретината, скрития мозък. Изгаряше съня и сладките спомени за сън и прохладни вечери.
— Внимавай!
— Капитане!
Бретън, първият помощник-капитан, падна на зимната палуба. Защитният му костюм изсвистя, разцъфна и топлината, кислородът и животът излетяха от него в замръзнала пара.
— Бързо!
От вътрешната страна на пластмасовата маска вече се образуваха шарки от млечнобели кристали. Всички се наведоха да го разгледат.
— Структурен дефект в костюма, капитане. Мъртъв е.
— Замръзнал.
Впериха погледи в другия термометър, който показваше каква е зимата в заснежения кораб. Хиляда градуса под нулата. Капитанът погледна към замръзналата статуя и проблясващите кристали отгоре й. Ирония от най-студените, помисли си. Човек се страхува от огъня и бива убит от мраз.
Извърна се.
— Няма време. Няма време. Оставете го да лежи. — Усещаше как се движи езикът му. — Температура?
Стрелките бяха подскочили с четири хиляди градуса.
— Вижте! Вижте, вижте!
Ледената им висулка се топеше.
Капитанът рязко вдигна глава да погледне тавана.
И веднага, подобно на блокирал прожекционен апарат, в съзнанието му се настани един-единствен, кристално ясен спомен от детството.
През пролетните утрини се подаваше през прозореца на стаята си в изпълнения с мирис на сняг въздух, за да види как последната висулка проблясва на слънцето. Подобно на капки бяло вино кръвта на хладния, но затоплящ се април капе от прозрачното кристално острие. Минута след минута декемврийското оръжие става все по-безопасно. И накрая висулката пада със звън на покритата с чакъл пътека отдолу.
— Помощната помпа е повредена, сър. Губим лед!
Отгоре им заваля топъл дъжд. Капитанът рязко завъртя глава и заоглежда.
— Можете ли да видите повредата? Господи, стига сте стояли така, нямаме време!
Екипажът се разтича; проклинайки, капитанът се наведе в топлия дъжд, ръцете му заопипваха студената машина, ровеха и търсеха; докато работеше, видя едно бъдеще, отдалечено от настоящето от един-единствен дъх. Видя как кожата се обелва от кошера на кораба, разкривайки хората — тичащи, бягащи, с изкривени в безмълвен писък уста. Космосът е черен, покрит с мъх кладенец, в който животът удавя своите викове и ужаси. Колкото и да крещиш, космосът ще изсмуче крясъка ти още преди да е стигнал средата на гърлото. Хората се щураха като мравки в горяща кибритена кутийка; от кораба капеше лава, изпускаше пара, докато не остана нищо!