— Капитане?
Кошмарът примигна и изчезна.
— Ето тук.
Работеше под мекия топъл дъжд, който валеше от горните палуби. Забърника помощната помпа.
— По дяволите!
Дръпна захранващия кабел. Когато времето дойдеше, това щеше да е най-бързата смърт в историята на умирането. Миг на писъци, последван от горещ блясък и само милиарди и милиарди тонове космически огън, шептящ в космоса, без да бъде чут от никого. Подобно на хвърлени в пещ ягоди, докато мислите им се спират в изгорения въздух, един дълъг миг след като телата им са се превърнали във въглени и флуоресцентен газ.
— По дяволите! — Смушка помпата с отвертка. — Господи!
Потръпна. Пълно унищожение. Затвори очи, стисна силно зъби. Господи, помисли си, свикнали сме на по-бавно умиране, измервано в минути и часове. Дори двайсет секунди ще са бавна смърт в сравнение с лакомото чудовище, което чака да ни погълне!
— Капитане, обръщаме ли, или продължаваме?
— Пригответе Чашата. Хайде, приключете с това. По-бързо!
Обърна се и постави ръка в управляващия механизъм на огромната Чаша; пръстите му се пъхнаха в механичните Ръкавици. Едно съвсем леко движение тук измъкна гигантска ръка с гигантски пръсти от недрата на кораба. Още, още… огромната ръка се плъзна навън от огромния „Копа де Оро“ и се потопи в желязната пещ, в безтелесното тяло и безплътната плът на слънцето.
Преди милион години, бързо си помисли капитанът, докато управляваше ръката и Чашата, преди милион години някакъв гол човек на пуста северна пътека видял как мълния удря дърво. И докато кланът му бягал, той взел с голи ръце горяща главня. Изгаряйки плътта си и пазейки огъня с тялото си от дъжда, той го понесъл триумфиращо към пещерата и с радостен крясък го хвърлил върху купчината сухи листа, за да даде на племето си топлината на лятото. И хората най-сетне допълзели с трепет до огъня, протегнали измръзналите си ръце към него и усетили новия сезон в пещерата, малкото жълто петно, променящо времето. Накрая също се усмихнали предпазливо. И дарът на огъня станал техен.
— Капитане!
На огромната ръка й потрябваха цели четири секунди, за да потопи празната Чаша в огъня. И ето ни днес на друга пътека, помисли си той, протягаме ръка с чаша скъпоценен газ и вакуум, шепа друг огън, с който да побегнем обратно в студения космос, осветявайки пътя си, и да занесем на Земята дара на огъня, който може да гори вечно. Но защо?
Знаеше отговора, преди още да си е задал въпроса.
Защото атомите, с които работим на Земята, са жалки; атомната бомба е жалка и малка, познанията ни са жалки и малки; единствено слънцето наистина знае каквото искаме да научим. Само то владее тайната. А да не забравяме и тръпката — страхотно е да стигнеш дотук, да направиш удара и да побегнеш. Всъщност всичко е в гордостта и суетата на човека, който като някакво дребно насекомо скача да ужили лъва за опашката и да избяга от челюстите. И ще си кажем — Господи, успяхме! И ето я нашата чаша с енергия, огън, вибрации или както ви се хареса, която ще захрани с ток градовете ни, ще задвижи корабите, ще освети библиотеките, ще даде бронзов тен на децата ни, ще пече хляба ни и ще ни помогне да натрупаме познания за нашата вселена. Ето, пийте от чашата, всички добри люде на науката и религията! Стоплете се в нощта на невежеството, в дългите зими на суеверието, в студените ветрове на неверието, срещу огромния страх от тъмното у всеки човек. И тъй, протягаме ръка с чашката на просяка…
— Ах.
Чашата се потопи в слънцето. Загреба частица от плътта на Бог, кръвта на вселената, пламтящата мисъл, ослепителната философия, замислила и родила галактиката, пуснала планетите по техните орбити, положила началото и края на всичко живо.
— А сега леко — прошепна капитанът.
— Какво ще стане, когато я приберем? Тази допълнителна температура точно сега…
— Един Бог знае.
— Помпата е поправена, сър.
— Пуснете я!
Помпата заработи.
— Затворете капака на Чашата и я приберете. Бавно, бавно…
Прекрасната ръка от външната страна на кораба трепна, отразявайки в огромен мащаб собствения му жест, и потъна безмълвно в тялото на кораба. Затворената плътно Чаша я последва, разсипвайки жълти цветя. Аудиотермометърът запищя. Хладилната система се задъха; амониевите флуиди заблъскаха стените като кръв в главата на крещящ идиот.