Инстинктивно посегнах към кръста на шията си, след това си спомних как Ева го изхвърли във водата.
— Искам да намеря жената, която ми подари кръста — казах. — Мисля, че й дължа живота си.
Дан сви рамене.
— Може да е било от отразената светлина — предположи той.
— Какво имаш предвид?
— Скатът е напълно бял, албинос. На такива същества им липсва пигмент в очите и са крайно чувствителни към светлината. Нарича се «фотофобия». Сигурно затова така побеснява от светкавиците.
Дан беше подозрителен към всичко религиозно. Нарочно бе изтрил цялата си вяра в Бог и бе запазил само това, за което твърдеше, че представлява чисто научен интерес в «метафизичното проучване». Наричаше се «духовен атеист». Не би трябвало да съм изненадан от обяснението му за албиноса, но то само възвърна съмненията ми и непреодолимите вечно подиграващи ми се остатъци от вяра.
Млъкнах. Дан веднага усети лошото ми настроение. Знаеше, че трябва да поддържа духа ми, за да ме запази жив.
— Хубаво ще е да се приберем у дома — каза той бодро.
Размърдах се и срещнах искрящите му очи. Мислех си за обещанието, което дадох на мама.
— Мама ще се радва да те види — казах. — Винаги се е тревожела за теб. — След това и двамата се замислихме. — Защо те нямаше толкова дълго? — попитах.
Дан сви рамене, след това отговори:
— Предполагам, че съм търсил нещо. Нещо… необикновено.
— И мама така предполагаше, че търсиш нещо, което тя не знае какво е. Казваше, че и ти не знаеш какво е.
Дан кимна. След това се вгледа в мен за миг, сякаш взимаше някакво решение. Огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и посегна под шезлонга ми. Извади ризата си, в която бе завито нещо.
— Имам малък подарък за нея — каза. Пак се огледа из кораба и внимателно разгърна ризата. Вътре имаше блестящо кюлче злато.
Аз седнах поразен.
— Мислех, че сме изгубили всичко — казах.
— Не сме «изгубили» нищо, Джак. Златото си е там, под водата. Ще го загубим, като го похарчим.
Не ми харесваше как звучи това.
— Откъде взе кюлчето? — попитах.
— Хванах го да се пързаля през палубата. Практически само ми падна в ръцете.
Спомних си как видях кюлчето в бурята, когато Ева ме теглеше за ръцете. Мислех си, че е последното нещо, което зървам, като часовника на татко.
Дан постави кюлчето в скута ми. Веднага забелязах, че половината беше потъмняло. В порите на грапавата страна се бе пропила кръв, която превръщаше златните отблясъци в тъмнолилави. С това кюлче бях ударил Ева, с него почти я бях убил. Спомних си онзи животински момент, внезапния инстинкт да се защитя, гнева, който се зараждаше като буря в мен. От ледения спомен по гръбнака ми преминаха тръпки. Това кърваво кюлче бях аз, това беше отражението на тъмната ми страна.
Преобърнах го. Струваше ми се ужасно тежко, сякаш съдържаше невидим товар. Полираната му страна с отпечатаните числа светеше яркожълта и в нея видях призрачното си лице, изпълнено с детинско страхопочитание. Взирах се в малката цепнатина в средата близо до малките букви «Забрава». Аз я бях направил, когато замахнах с ножа към змиорката. Това кюлче ме бе свалило под водата, него не ми се щеше да пусна. Изтървах го на дъното, когато скатът ме погълна, след това го намерих отново и го върнах в потопения кораб. То събуди тъмни подозрения към Ева, въпреки примамливия си блясък. Това бе последното кюлче от потъналия кораб, което за малко да ме удави, бях го използвал, за да убивам. Беше едновременно съкровище, баласт, оръжие, а сега — двойно огледало към душата ми.
Колко струваше сега? Колко вдишвания? Колко мига? Колко живота?
Погледнах Дан право в очите.
— Мое е — казах.
Дан издиша шумно от изненада.
— Какво…?
— Чу какво ти казах. — Не исках да споря. Не исках и да лъжа. Не исках и да му обяснявам какво означаваше за мен.
— Виж какво… Джак. Разбирам те. Ясно ми е какво си преживял. За бога, та ти за малко не умря. Но… трябва да осъзнаеш… Искам да кажа… Аз намерих потъналия кораб. Аз мечтаех за него. Години наред. Не съм те молил да се замесваш. Нито приятелите ти.
— Мое е, Дан.
— Стига, Джак. Дори не го искам за себе си. Искам да го дам на мама.