Колкото по-навътре влизах, толкова по-тъмен и мрачен ставаше облакът. Скоро ръцете ми докоснаха камъните, още преди да ги видя и започнах да се чудя как въобще Ева вижда какво прави. И защо насред цялата бъркотия продължава да дърпа така настоятелно? За какво й беше да изравя котвата? Ако въобще това беше възможно. Ева имаше нож, и то голям, но с него едва ли щеше да успее да изкопае масивната тежест от дъното. Най-вероятно котвата е заседнала здраво сред скалите и върху нея се е натрупал пясък, не можеше да се помръдне и от цял екип хора, дори с механични средства. Как би могла да успее сама? Сигурно въобще не би и опитала.
Но ако не тя предизвикваше тази буря, тогава кой?
Или какво?
По тялото ми премина ледена тръпка. Зрението ми се замъгли. Сякаш изведнъж бях влязъл в по-студена и тъмна вода. В ума ми нахлу спомен за термичната дупка, в която бях влязъл веднъж преди години. Но това не беше термична дупка, не и в океана, не и на 20 метра под водата. Спрях да се движа напред и застанах неподвижен в клаустрофобичния мрак. Дишах ускорено, а кислородът намаляваше. Целият треперех. Съзнателно забавих дъха си, после съвсем спрях да поемам въздух.
Ушите ми различиха звук, който досега не бях чул или не бях забелязал. Беше плющящ, спорадичен и яростен. Сякаш идваше отвсякъде и отникъде, като звук на завихряща се буря. Мръсната вода се въртеше на сантиметри пред очите ми. От нея ме делеше само един джоб въздух зад тънко стъкло, налягането на хиляди литри я блъскаше към лицето ми, тъмната вода приличаше на задушаваща ръка в ръкавица, която ме натиска надолу. Над мен нещо изсвистя и водата се завихри силно. Изведнъж ме обзе сковаваща паника. Замръзнах на място, без да мога да помръдна. Мозъкът ми спря да работи.
Водовъртежът премина като вълна, но тинята продължаваше да ме обгръща. Виждах на не повече от няколко сантиметра пред себе си. Без да мисля, се обърнах и поех обратно, драпах по пясъчното дъно, блъсках се в камъните като къртица, плъзвах се ту на една страна, ту на друга и в един момент вече не бях сигурен дали наистина се връщам или влизам още по-дълбоко във водния вихър.
Тогава видях кислородната бутилка на Ева. Не се движеше, не беше на гърба й. Лежеше изоставена на дъното, покрита с фин пясък. Импулсивно посегнах към нея, вдигнах я и изтръсках тинята, която се разнесе като взрив наоколо. Придърпах я към себе си, за да я разгледам цялата, доколкото можех в този мрак. Черната боя беше надраскана дълбоко, токата беше счупена и презрамките висяха. Сърцето ми заби панически, когато осъзнах, че закопчалката е откъсната и на нейно място сега имаше само свободна каишка.
В главата ми нахлу кръв, не контролирах вече дишането си. Бях изпаднал в паника, но някак си трябваше да се измъкна от тази тъмнина. С кислородната бутилка в едната ръка, започнах да опипвам пътя си напред. Въпреки че океанът беше зловещо притихнал, видимостта беше станала още по-лоша. Водата по някаква причина продължаваше да кипи. Заслепен и уплашен, пълзях по дъното, страхувах се да се отделя от сигурността, която докосването до пясъка ми даваше. Придвижвах се мъчително, тъй като допълнителната тежест на кислородната бутилка ме притискаше надолу. Пясък, камъни, пясък, водорасли. Тогава ръката ми се допря до мекотата на гола плът. Инстинктивно се отдръпнах. Затаих дъх и се наведох, за да видя по-добре.
Беше изгнила разкъсана глава! С млечнобели очи и побеляла коса, приличаше на човешка, но беше пълна гротеска. А от черепа се показваха дяволски рога!
По гръбнака ми премина ледена тръпка, която разцепи главата ми на две и в нея нахлу завихрената вода, която разбърка хиляди мисли. Белият дявол. Обуела. Магьосникът. Дан. Къде беше Ева? Къде бях аз? Защо не можех да дишам?
Погледът ми помръкна. Краката ми омекнаха. Червата ми се преобърнаха.
Прилив на вода ме събори, земята под мен се отвори и аз пропаднах в празното пространство.
Живот след смъртта