Чувал съм за бялата светлина, пеещите ангели, починали роднини и приятели, които те чакат, за блаженото чувство на облекчение и спасение. Мога да свидетелствам, че всичко това ми се случи. Над мен засия бяла светлина, в ушите си чувах ангелски гласове, в далечината виждах да ме чакат познати силуети, а божествена прегръдка вдигна в небесата уморената ми душа. Пламтящата коса на Кенди ме водеше нагоре, Дъф и Рок пърхаха като херувимчета на повърхността, а огромната прегръдка на Белочек ме извади от водата. Пеещите ангели? Може би беше пърпоренето на аварийната лодка, която ни чакаше, за да ни отведе на яхтата.
Белочек внимателно ме постави на седалката и започна да сваля екипировката ми. Рок и Дъф хвърлиха плавниците си на дъното на лодката и с огромно усилие се прехвърлиха през борда. Опитах да се надигна и да кажа нещо, но не можех да произнеса и дума. Все още чувствах ледената прегръдка на водата, а един остатъчен световъртеж ме връщаше обратно в тъмнината.
— Добре ли е? — попита Дъф.
Белочек провери очите ми, като вдигна клепачите с върха на палеца си. После ме погледна съсредоточено и ме потупа по бузата.
— Ще се оправи — каза.
Рок седна целият вир-вода на пейката зад мен и сложи ръка на рамото ми.
— Имаш късмет, че те намерихме — каза той. Натисна копчето на регулатора ми и от него със съскане изскочи леко компресиран въздух. — Кислородът ти свършваше.
— Ева — промълвих. Опитах се да се изправя, но се подхлъзнах и се строполих на седалката. — Аз никога…
— Всичко е наред — каза Белочек и ме подпря. — Поеми дълбоко дъх. Успокой се. — Седеше срещу мен и ме гледаше внимателно.
Пръстите с червени нокти на Кенди издърпаха кислородната бутилка на Ева през борда и я поставиха в ръцете на Дъф.
— О, боже! — промърмори той и я постави внимателно на дъното на лодката.
Гледах я ужасен. Беше наистина жестоко удряна, а закопчалката — изтръгната. Не си го бях въобразил. Кенди подаде своята бутилка и плавниците си на Дъф и с лекота се прехвърли през борда.
— Намерихме го на склона на 25 метра дълбочина — каза тя. — Сигурно е припаднал и се е изтърколил. Стискаше бутилката в ръце.
— Има ли там долу нещо друго? — попита Рок.
— Нищо — каза тя, докато сваляше останалата си екипировка. — Само много мътна вода. — Седна на кърмата и запали мотора. Включи на скорост и насочи лодката обратно към яхтата. След секунди се носехме по водната повърхност.
Белочек се взираше в кислородната бутилка.
— Какво се случи? — попитах с все още слаб глас.
— Помислихме, че сме те изгубили — отвърна той. — Кенди обаче видя мехурчетата ти въздух през бинокъла.
Дъф седна до мен.
— Добре ли си, Джак?
Обърнах замъгления си поглед към него.
— Няма я — промърморих.
— Кой? Ева? — той посочи с брадичка зад мен. — Я погледни.
Обърнах се и надникнах през рамото на Рок към бавно приближаващия «Магьосник». Нямаше как да сбъркам приличащия на пясъчен часовник силует срещу слънцето. Беше застанала на парапета с отворена копринена блуза, покриваща банския й. Мокрите й къдрици бяха полепнали по лицето. Усмихна се като ме видя. Кучето излая.
Гледах я невярващ. Май наистина бях умрял и бях отишъл на небето. Ева беше жива и здрава и изглеждаше страхотно. Махнах й едва-едва и се усмихнах с половин уста. После се обърнах и погледнах объркано кислородната бутилка.
Белочек я вдигна от дъното на лодката и внимателно я огледа.
— Предполагаемата ни котва — каза. — Никой от вас не откри истинската. Може би тази кислородна бутилка е отклонила магнитометъра.
— Но ако не е на Ева, тогава…?
— … Е на брат ти Дан — каза успокоително Белочек. — Може да е същата бутилка, с която е слязъл в дълбокото. — Той внимателно я постави в скута ми. Тежкият метал все още беше студен като океана. Потръпнах.
Лекарят ми използва точен медицински термин за състоянието ми. Сетих се за него, за да обясня страховития епизод долу, като преди това обясних как също като майка ми и дядо ми винаги съм имал изключително ниско кръвно, което очевидно е усложнило ситуацията. Разказах как прекалено много стрес, болка, страх или умора могат да претоварят нервната ми система, да забавят ударите на сърцето ми, да свалят кръвното ми в петите, да стиснат гърлото ми, да източат кръвта от главата ми и да ме свалят на земята като ударен от гръм. Но както Дъф и Рок знаеха от години, така и Белочек и дамите бързо схванаха, че «вазовагален синкоп» е само един купешки термин за припадък. Ако се съдеше по усмивчиците, които си размениха Кенди и Ева, вместо да обяснявам проклетото нещо, можех просто да помахам с ветрило, да си взема гергефа и да се оттегля в салона на чай. Сега, когато срамната ми тайна излезе наяве, никой не искаше да повярва на разказа ми за дяволската разкапана глава. Истината беше, че и аз вече не бях сигурен в него. Дали беше човешка глава, или… нещо друго? Дали я видях, преди да припадна или след това? Колкото повече си мислех, толкова повече бях склонен да вярвам, че е напълно възможно да съм си въобразил. И при предишни припадъци съм имал страховити кошмари. Може да е просто още един вазовагален сън. Ако не бях донесъл кислородната бутилка със себе си, можех да се усъмня и в цялата история.