Джек Лондон
Златният пролом
В самото зелено сърце на пролома, където скалните масиви се отдръпват назад от суровата околност и смекчават своята строга линия, се бе образувало малко закътано ъгълче, изпълнено с безкрайна нежност, заобленост и кротост. Тук всичко бе в покой. Даже тясното поточе, забързано надолу, бе;
приглушило своята бълбукаща песен и се бе разстлало в тихо езерце. С отпусната глава и полуразтворени очи, застанал до колене във водата, дремеше един елен с червена кожа и големи разклонени рога.
От едната страна на езерцето, като че от самата вода, започваше малка морава; прохладната и свежа зеленина се простираше до подножието на смръщената скала. От другата страна брегът постепенно се издигаше нагоре и се сливаше с отсрещната каменна стена. Чудесна трева покриваше този склон —
трева, изпъстрена с цветя тук-таме оранжеви, виолетови и златисти петна. От долната си страна проломът беше закрит от скали и не се виждаше нищо. Скалните масиви рязко се свеждаха един към друг и проломът завършваше в един хаос от покрити с мъх скали, скрити под зелената завеса от диви лози, пълзящи растения и клони на дървета. Нагоре по пролома се извисяваха хълмове и върхове, ширеха се далечни подножия, покрити с иглолистни гори. Още по-нагоре, подобно на облаци, издигнали се високо в небето, се изправяха бели минарета; там вечните снегове на Сиера блестяха строго на слънчевите лъчи.
В пролома нямаше прах. Листата на дърветата и цветята бяха чисти и девствени. Младата трева се стелеше като кадифе. Над малкото езерце три Тополи ръсеха снежнобял мъшец и той се рееше бавно в неподвижния въздух. По склона цветчетата на мансанитата все още изпълваха въздуха с пролетен аромат, докато листата й, помъдрели от опитността, започваха вече да се увиват във вертикални фунийки, за да се предпазят от сушата на настъпващото лято. По откритите места на склона, където не достигаше и най-дългата сянка на мансанитата, спокойно извисяваха стебла перуники, подобни на облак пурпурно крилати молци, внезапно застинали в своя си
полет, но готови всеки миг да затрептят с крилца и отново да полетят. Тук и там този горски арлекин — мадронът, разрешил да го издебват в момент, когато променя тъмнозелената окраска на стеблото си в червена, издишваше аромата си във въздуха от своите големи восъчни камбанки. Кремавобели като момини сълзи, тези камбанки изпущаха чудното ухание на пролетта.
Не се чувствуваше и най-слаб полъх на вятъра. Наситен с аромат, въздухът беше задрямал. Това благоухание би било силно, ако въздухът бе тежък и влажен. Но той бе резлив и ефирен. Сякаш бе просмукал звездната светлина, пронизана и затоплена от лъчите на слънцето и напоена със сладкия дъх на цветята.
Една случайна пеперуда прелиташе наоколо и се гмуркаше ту в осветените, ту в сенчестите места. От всички страни се носеше ниското и сънно жужене на планински пчели — веселите сибарити, които се блъскаха една в друга, без да имат време да проявяват груба неучтивост. Малкото поточе ромолеше безшумно през пролома, като само от време на време водата тихо проплясваше. Ромонът на поточето
приличаше на сънен шепот, който ту замираше в съня, ту разбуден се издигаше отново нагоре.
В сърцето на пролома като че всичко бе застинало. Слънчевите лъчи и пеперудите бавно се промъкваха между дърветата. Жуженето на пчелите и
ромонът на поточето също така бавно се носеха във въздуха. Тези застинали звуци и цветове се преплитаха в някаква нежна и неосезаема материя, която представляваше духът на пролома. Това бе духът на спокойствието, но не на смъртта, с равномерно биещ пулс на живота, на тишината, но не на мълчанието, на движението, което не бе действие, на Отмората, изпълнена с жизнени сили, далечна на жестоките борби и тежкия труд. Духът на пролома беше дух на покоя на живите, сънлив от спокойствие и доволство, необезпокояван от тътена на далечни войни.
Подчинен на властта на витаещия в пролома дух; червенокожият елен с разклонени рога дремеше, затънал до колене в прохладното, сенчесто езерце. Тук не го безпокояха никакви мухи и отпуснат, той си почиваше. Понякога ушите му помръдваха, долавяйки шепота на пробудилото се поточе, но те помръдваха лениво, защото той знаеше, че това бе самият поток, който ставаше бъбрив, когато откриеше, че е задрямал.
Изведнъж ушите на елена щръкнаха в очакване да доловят звука. Той извърна глава надолу към пролома. Чувствителните му трептящи ноздри задушиха въздуха. Очите му не можеха да пронижат зелената стена, зад която, бълбукайки, се скриваше поточето, .но до слуха му достигна гласът на човек.
Той бе равномерен и напевен. След това до ушите на елена долетя рязък удар на метал върху скала. При този звук той изпръхтя и с един скок прелетя над водата и се озова на полянката, където копитата му потънаха в кадифето на младата трева. Там той отново наостри уши и подуши въздуха. После премина през малката морава, като от време на време се спираше да се ослуша, и подобно на привидение изчезна безшумно от пролома.