и той промиваше все по-внимателно и по-внимателно, оглеждаше щателно дъното и вършеше всичко с леки движения. Накрая в коритото като че не остана нищо друго освен вода. С бързо тръсване човекът изхвърли водата обратно в потока, и на дъното на коритото се откри слой тъмен пясък. Толкова тънък бе този слой, че приличаше по-скоро на цветна драсканица. Той я изследва внимателно. В средата й проблесна златна люспица. Човекът гребна малко вода през ниския ръб на коритото. С едно
бързо тръсване той накара водата да се плъзне по дъното и да размърда песъчинките. Втора златна люспица възнагради усилието му.
Сега човекът започна да промива с такова внимание, каквото не бе нужно при обикновеното промиване на златоносен пясък. Той пускаше от време на време малка част от пясъка да излиза над ниския ръб на коритото. Оглеждаше внимателно и най-малката песъчинка, преди да я пусне да се плъзне над ръба на коритото и да изчезне в потока. Пускаше ревниво песъчинка след песъчинка. Малко златно зрънце, не по-голямо от върха на топлийка, се появи на ръба на коритото, но с помощта на водата той го върна обратно на дъното. По същия начин; върна и други златни зрънца. Човекът полагаше големи грижи за тях. Подобно на пастир, той вардеше своето стадо от златни зрънца така, щото нито едно да не се изгуби. Накрая в коритото не остана нищо друго освен златните зрънца. Той ги преброи и след толкова много труд с едно последно завъртване на коритото ги изхвърли.
Когато се изправи на крака, сините му очи блестяха от желание. „Седем“ — измърмори той, като уточняваше броя на златните зрънца, заради които толкова много се бе трудил и които така безцеремонно бе изхвърлил. „Седем“ — повтори той с натъртване, като се опитваше с това да запечата цифрата в паметта си.
Човекът стоя дълго време неподвижно, оглеждайки склона. Сега в очите му гореше любопитство. Той потрепваше от възбуда и желание, подобно на хищно животно, попаднало на прясната следа на дивеча.
Направи няколко крачки надолу по ручея и отново загреба пръст с лопатата.
Наново започна внимателното промиване, ревнивото задържане на златните зрънца и рязкото движение, с което ги изхвърляше обратно в потока. Златното му стадо намаляваше.
— Четири, пет — мърмореше той и накрая повтори: — Пет!
Не можа да се въздържи да не огледа наново хълма, преди да напълни коритото малко по-надолу. Неговото златно стадо непрестанно намаляваше. „Четири, три, две, едно“ — броеше той на глас, като се спущаше надолу по течението на поточето. Когато само едно златно зрънце го възнагради за труда, той прекрати промиването и запали огън със сухи клонки. След това пъхна коритото за промиване на златоносен пясък в огъня и го държа в него, докато цветът му не стана синкавочерен. После вдигна коритото, огледа го с критичен поглед и кимна одобрително с глава. На такъв фон и най-малкото златно зрънце нямаше да убегне от погледа му.
Той се спусна още по-надолу по течението и напълни наново коритото. Наградата му бе едно-единствено зрънце. След третото напълване в коритото не остана никакво злато. Това не го задоволи и той
напълни коритото още три пъти, като загребваше пръстта от места, разположени на един фут едно от друго. След всяко промиване в коритото не оставаха никакви златни зрънца, но вместо да го отчая, това го изпълваше със задоволство. След всяко безрезултатно промиване неговото вълнение растеше и накрая, изправяйки се, той възкликна с ликуващ глас:
— Господ да ме убие, ако не съм открил това, което търся!
Той се върна до мястото, откъдето бе взел първите проби, и започна отново да промива, като този път тръгна нагоре по течението. Отначало златното му стадо се увеличаваше — увеличаваше се невероятно бързо. „Четиринадесет, осемнадесет, двадесет и едно, двадесет и шест“ — продължаваше да брои той на глас. Точно над езерцето той получи най-много — тридесет и пет златни зрънца.
— Това почти заслужава Да се прибере — каза той със съжаление, като позволи на водата да отнесе златните зрънца.
Слънцето се издигна на зенита. Човекът продължаваше да работи. Корито след корито той се движеше нагоре по потока, но сега резултатът на неговия труд постоянно намаляваше.
— Просто е чудно как намалява — възкликна той, когато в една цяла лопата пръст имаше само едно златно зрънце.
И когато при следващите няколко промивания не намери никакво злато, той се изправи и огледа хълма със самоуверен поглед.
— Хей, госпожице Златна жила! — извика той, като че се обръщаше към някакъв слушател, скрит в недрата на склона, издигнал се пред него. — Хей, госпожице Златна жила! Аз идвам, идвам и непременно ще се добера до вас. Чувате ли ме, госпожице Златна жила? Ще се добера до вас, това е сигурно, както две и две четири.