Той се обърна и хвърли преценяващ поглед към слънцето, издигнало се в синевата на безоблачното небе точно над главата му. След това тръгна надолу по пролома покрай дупките, от които, бе вземал пръстта за промиване, пресече потока под езерцето и изчезна зад зелената завеса. Духът на пролома със своята тишина и спокойствие нямаше възможност да се върне, защото гласът на човека, запял весела песничка, продължаваше да цари наоколо.
След малко, като вдигаше голям шум, стъпвайки с подкованите обуща по камъните, той се върна. Зелената завеса изведнъж се разтресе. Тя се огъваше назад и напред, като че се съпротивляваше на някого. Разнесе се силно стържене и дрънкане на метал. Гласът на човека се извиси и прозвуча рязко и заповеднически. Някакво едро тяло се промъкваше с пръхтене през гъсталака. Чу се дращене на счупени клони,и под дъжд от падащи листа от зеления гъсталак изскочи кон. На гърба си носеше вързоп, от който висяха отчупени клонки дива лоза и пълзящи растения. Животното огледа с учудени очи полянката, на която го бяха избутали, после наведе глава и започна доволно да пасе. От гъсталака се появи втори кон, подхлъзна се на покритите с мъх камъни и успя да се задържи на крака едва когато копитата му потънаха в обраслата с трева морава. Въпреки че не го яздеше никой, на гърба му бе привързано голямо мексиканско седло, износено и избеляло от дълга употреба.
Шествието завършваше човекът. Той хвърли на земята вързопа и седлото, определи място за стануване и остави животните да пасат на свобода. После разтвори вързопа и извади от него тиган и кафениче. След това събра наръч сухи клонки и с няколко камъка направи огнище.
— Еха! — възкликна той. — Имам страшен апетит. Ако ме поканят, няма да откажа и на железни стружки и клинци, само ще благодаря учтиво на домакинята и ще си взема отново.
Той се изправи и докато тършуваше из джобовете си за кибрит, зашари с очи по насрещния хълм. Пръстите му бяха хванали кибритената кутийка, но се разтвориха и той измъкна ръката си празна от
джоба. Човекът явно се колебаеше. Той погледна нещата, с които искаше да приготви обяда си, погледна и хълма.
— Ще опитам още веднъж — реши и се отправи към потока. Зная, че няма никакъв смисъл — говореше той, като че се оправдаваше пред някого, — но няма да ми стане нищо, ако се нахраня след един час.
На няколко крачки от първия ред дупки той започна да копае втори. Слънцето взе да клони на запад, сенките се удължиха, но човекът — продължаваше да работи. Започна и трети ред дупки. Като се изкачваше постепенно по хълма, той го разсичаше с хоризонтални редове. Центърът на всеки ред даваше най-много злато, докато в краищата му не се получаваше даже и зрънце. С изкачването му нагоре по хълма редовете ставаха все по-къси. Те се скъсяваха равномерно, което показваше, че някъде към върха на склона последният ред ще се състои само от една дупка. Редовете придобиваха форма на обърнато „V“. Страните на това „V“ обозначаваха границите на златоносния пясък.
Човекът очевидно се стремеше към връхната точка на обърнатото „V“. Той често вдигаше очи към върха, като се стремеше да определи точката, в която щеше да свърши златоносният пясък. Към тази въображаема точка, разположена в хълма някъде над него, той се обръщаше с фамилиарното име „госпожице Златна жила“.
— Слезте долу, госпожице Златна жила! Бъдете така добра и любезна и слезте долу!
— Добре — добави той след малко и в гласа му прозвуча решителност. — Добре, госпожице Златна жила. Разбрах, че трябва да се изкача горе и да ви пипна в ръчичките си. И ще го направя, ще го направя! — добави малко след това със заплашителен глас.
Той занасяше всяко корито с пясък до водата, за да го промие, и колкото по-нагоре се изкачваше по хълма, толкова повече злато добиваше, докато най-сетне започна да го събира в една празна кутия от бакпулвер, която слагаше небрежно в задния джоб на панталона си. Той бе така погълнат от работа, че не забеляза бавното падане на сумрака, предвестник на настъпващата нощ. Разбра, че денят е свършил едва когато, въпреки цялото си старание да открие златни зрънца по дъното на коритото, не успя да види нищо. Той рязко се изправи. Престорен ужас и учудване се изписаха по лицето му, когато процеди през зъби:
— По дяволите! Съвсем си изгубих ума; и обяда даже забравих!
Като се препъваше в тъмното, той пресече потока и запали своя закъснял огън. Вечерята му се състоеше от питки с бекон и претоплен боб. След като се нахрани, човекът запали лулата си и седна край тлеещия огън, заслушан в звуците на нощта и загледан в лунните лъчи, които струяха през пролома. Малко по-късно той застла леглото си, събу тежките си обуща и дръпна одеялата до брадата си. На лунната светлина лицето му изглеждаше бледо като на мъртвец. Но този мъртвец знаеше кога да възкръсва, защото мъжът изведнъж се надигна на лакът и впи поглед в своя хълм.