— Лека нощ, госпожице Златна жила — извика той със сънен глас. — Лека нощ!
Човекът проспа сивите предутринни часове, докато косите лъчи на слънцето не паднаха върху затворените му клепачи. Той се стресна и се събуди, после дълго се оглежда наоколо, докато се убеди в собственото си съществуване и връзката си със събитията от вчерашния ден и настоящата минута.
За да се облече, трябваше само да, нахлузи обущата на краката си. Той погледна към огнището, после към хълма, поколеба се, но надви изкушението и запали огъня.
— Не бързай, Бил, не бързай! — съветваше се той сам. — Какъв смисъл има да бързаш. Само се мориш и потиш. Госпожица Златна жила ще те почака. Тя няма да избяга, преди да изядеш закуската си. А сега, Бил, ти се нуждаеш от нещо ново в менюто. Хайде, запретвай ръкави!
На брега на потока човекът отряза една къса пръчка, след това извади от джоба си въдичарски конец и една окаяна, но била навремето си чудесна въдичарска муха.
— Може би днес ще кълват от заранта — говореше си той под носа и хвърли въдицата. Миг след това извика весело: — Какво ви казвах, а? Какво ви казвах?
Той нямаше въдичарска макара, а не искаше да губи и време, затова издърпа бързо въдичарския конец и измъкна от водата една лъскава десетинчова пъстърва. Още три пъстърви, които хвана за кратко време, осигуриха закуската му. Докато пресичаше поточето, стъпвайки по камъните, една неочаквана мисъл го порази за миг и той се спря.
— Няма да е лошо да се поразходя надолу по потока — каза. — Не се знае кой може да дебне наоколо.
Прекосявайки поточето, той си говореше: „Непременно трябва да наобиколя.“ Мисълта да вземе предпазни мерки обаче изхвръкна от главата му и той се зае с работата.
Изправи гръб едва привечер. Кръстът му се бе схванал от наведеното положение, в което работеше, и разтривайки изтръпналите си мускули с ръка, каза:
— Е, как ти се струва тази работа? Отново забравих да обядвам. Ако не внимавам, ще се превърна в чудак, който се храни само сутрин и вечер.
— Златните жили наистина могат да накарат човека да си изгуби ума — разговаряше той със себе си, като се увиваше в одеялата. Не забрави да поздрави и хълма. — Лека нощ, госпожице Златна жила! Лека нощ!
Той стана с изгрева на слънцето, изгълта надве-натри закуската си и се захвана рано за работа. Завладяваше го някаква треска, която даже увеличаващото се златно съдържание на коритото не можеше да успокои. Бузите му поруменяха, но не,от топлината на слънцето; той не чувствуваше умора, не забелязваше как лети времето. Като напълнеше коритото с пръст, той се спущаше тичешком по хълма, за да го промие, след това, дишайки тежко, с препъване и ругатни, без да може да устои на желанието, отново се затичваше нагоре по хълма, където пак пълнеше коритото.
Сега се намираше на сто ярда над водата и обърнатото „V“ започна да добива завършен вид. Ширината на редовете, от които получаваше златните зрънца, постепенно намаляваше и човекът мислено продължи страните на обърнатото „V“ до мястото, където щяха да се срещнат. Това бе неговата цел, връхната точка на това „V“, заради което промиваше корито след корито в старанието си да я достигне.
— Точно на два ярда над мансанитата и един ярд надясно — реши най-после той.
Изведнъж го овладя изкушението.
— Всичко е ясно като бял ден — каза той и като прекрати работата си, се изкачи до набелязания връх. Напълни коритото с пръст и се спусна до потока да го промие. В пръстта нямаше и следа от злато. Копаеше дълбоко, копаеше плитко, .напълни и проми дванадесетина корита, но трудът му не бе възнаграден даже и с едно нищожно златно зрънце. Той се ядоса на себе си и започна да се ругае безпощадно за това, че се бе поддал на изкушението. После се върна долу и продължи да копае.
— Бавно, но сигурно, Бил. Бавно, но сигурно — говореше си с напевен глас. — Крайно време е да разбереш, че сляпото щастие не е за тебе. Умната, Бил, умната. .Бавно, но сигурно, това е единственото разумно нещо, което можеш да направиш. Карай така и не се бой!
С намаляване дължината на редовете страните на обърнатото „V“ все повече се доближаваха, но заедно с това се увеличаваше и дълбочината. Златната следа постепенно потъваше в склона на хълма. Сега в коритото попадаха златни зрънца само от тридесет инча дълбочина. Земята, която вадеше от двадесет и пет инча, а после и от тридесет и пет инча, не съдържаше никакво злато. В самата основа на „V“, до брега на потока, той извличаше златото току от самите корени на тревата. Колкото се изкачваше по-нагоре по хълма, толкова златото потъваше по-дълбоко. Да изкопае яма, дълбока три фута, за да промие само едно корито, не беше лека работа, а преди да се добере до върха на това „V“, сигурно трябваше да изкопае още много такива дупки.