— Бог знае колко надълбоко отива следата — въздъхна човекът, като прекъсна за момент работата си и започна да разтрива с ръка схванатия си кръст.
Трескав от нетърпение, със схванат кръст и вцепенени мускули, мъжът дълбаеше меката кафява пръст с кирка и лопата и пълзеше бавно нагоре по хълма. Пред него се разстилаше гладкият склон, изпъстрен с цветя и напоен с тяхното ароматно дихание. Зад него земята бе опустошена. Като че гладката повърхност на хълма бе поразена от някакво изригване. Със своето бавно придвижване напред той приличаше на плужек, който осквернява красотата, като оставя зад себе си отвратителна следа.
Въпреки че потъващата златна следа увеличаваше усилията на човека, той намираше утешение в непрестанното увеличаване на златното съдържание на коритото. Двадесет цента, тридесет цента, петдесет цента, шестдесет цента — така оценяваше златото, което оставаше в коритото, а привечер постави рекорд; стойността на златото, добито от една лопата пръст, бе равностойно на цял долар.
— Бас ловя, че някой любопитен ще си напъха носа в тази работа, такъв е моят късмет — промърмори той със сънен глас, като дръпна одеялата до брадата си.
Изведнъж се надигна и седна.
— Бил — извика той рязко. — Слушай какво ще ти кажа, Бил. Чуваш ли ме? Утре сутринта ще обиколиш наоколо и ще хвърлиш,по едно око навсякъде. Ясно ли ти е? Утре сутринта, и да не забравиш!
Той се прозя, погледна към своя хълм и каза:
— Лека нощ, госпожице Златна жила! Сутринта човекът се надигна преди изгрева на слънцето; когато първите му лъчи се плъзнаха по него, бе привършил вече закуската си и се катереше по каменистата стена на пролома, избирайки ронлйвите места, понеже даваха по-добра опора за краката. Като се изкачи на върха и се огледа наоколо, той видя, че се намира в центъра на уединението. Докъдето стигаше погледът му, се редяха планински вериги. Той отправи очи на изток и като прескачаше милите, които отделяха планинските вериги, се спря накрая върху снежните върхове на Сиера — главната планинска верига, която като че отбелязваше задната граница на запада, издигнала се чак до небето. На север и на юг той виждаше по-отчетливо плетеницата на планинските вериги, която се вливаше в морето от планини. На запад веригите постепенно се снишаваха, превръщаха се в закръглени подножия, които пък се спущаха към голямата долина, която той не можеше да види.
В целия този величествен простор той не забелязваше никаква следа от човек, нито от човешко
творение освен разкъсаната гръд на хълма под нозете си. Човекът гледа дълго и внимателно. Веднъж му се стори, че далече надолу под неговия пролом вижда да се издига тънка струйка дим. Вгледа се отново и реши, че това е пурпурна омара, която на фона на нагънатата зад нея каменна стена на пролома изглеждаше тъмна.
— Хей, госпожице Златна жила — извика той, като се наведе над пролома. — Излизайте от своето скривалище. Аз идвам, госпожице Златна жила! Идвам!
Тежките обуща на краката му придаваха тромав вид, но той се спусна надолу от шеметната височина леко и пъргаво, подобно на дива коза. На самия ръб на пропастта стъпи върху един камък, който се хлъзна под краката му, но това не го смути ни най-малко. Човекът като че знаеше с точност кога може да последва нещастие и междувременно успяваше да използува несигурната опора, за да се Отхвърли от нея и да попадне на сигурно място. Там, където наклонът ставаше толкова стръмен, че не Можеше да застане изправен даже и за една секунда, човекът Не се колебаеше. Краката му стъпваха за по-малко и от секунда на фаталното място, но това бе достатъчно, за да използува опората, от която отскачаше по-нататък. Там, където не можеше да се използува тази част от секундата, човекът прехвърляше тялото си напред, като впиваше за миг ръце в някоя издадена скала или пукнатина, или пък се хващаше за някой храст със съмнително дълбоки корени. Накрая той изкрещя диво и с един скок се откъсна от скалата, падна върху рохкавата пръст и завърши слизането си сред тонове свличаща се земя и камъни.
От първото корито тази сутрин той получи злато, примесено с пясък, на стойност два долара. Извади то точно от центъра на обърнатото „V“. От двете страни на центъра количеството злато бързо намаляваше. Редовете на дупките ставаха все по-къси. Доближаващите се страни на обърнатото „V“ отстояха само на няколко ярда една от друга. Точката, в която трябваше да се срещнат, се намираше на няколко ярда над него. Но златната следа потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в земята. Рано следобед той копаеше дупките на пет фута дълбочина, за да намери златната следа.