Хун не чу последните думи на съдията. Той напрегнато се вслушваше в звуците, долитащи откъм улицата, на която се намираше Храмът на бога на града. Свиреха флейти и цимбали.
— В града е дошла трупа пътуващи артисти, ваше превъзходителство — възбудено каза той. — Сигурно са чули за церемонията в Храма на белия облак и са издигнали сцената си, за да спечелят някоя пара от тълпата, която тази нощ няма да спи. Да идем ли да ги погледаме, ваше превъзходителство? — добави той с надежда.
Съдията знаеше, че сержантът открай време е горещ поклонник на сцената. Това беше единственото развлечение, което си позволяваше. Той кимна с усмивка.
Празното място пред храма бе претъпкано с народ. Над множеството съдията Ди видя висока площадка, скована от бамбукови пръти и покрита с рогозки. Във въздуха се развяваха червени и зелени знамена. Актьори в лъскави костюми се движеха насам-натам по сцената, осветена от многобройни пъстроцветни фенери.
Двамата мъже си проправиха с лакти път през тълпата от правостоящи зяпачи, докато стигнаха до дървените пейки с платените места. Едно силно гримирано момиче в крещящ сценичен костюм им взе парите и посочи две свободни места на задния ред. Никой не обърна внимание на новодошлите. Всички погледи бяха приковани в сцената.
Съдията Ди огледа без особен интерес четиримата актьори. Той знаеше много малко за театъра и неговите условности, но предположи, че възрастният мъж с бяла развяваща се брада, облечен в зелена брокатена роба, който седеше в средата на сцената и ръкомахаше, сигурно е старейшината. Обаче не можеше да разбере какви бяха двамата мъже, застанали прави пред него, и жената, коленичила между тях. Оркестърът замлъкна, старият мъж подхвана дълъг монолог с глас във високия регистър. Съдията Ди не разбираше особената, провлечена театрална дикция и не можеше да схване смисъла на думите.
— Какво казва? — попита той Хун. Сержантът веднага отговори:
— Старият мъж е старейшината, ваше превъзходителство. Пиесата е към края си… Сега той обобщава обвинението, което мъжът отляво е отправил към жена си: тази, коленичилата. Другият мъж е брат на ищеца. Той е дошъл, за да докаже безукорния си морал — Хун послуша известно време, след това продължи: — Съпругът пътувал и го нямало две години, а като се върнал, заварил жена си бременна. Съобщил за случая на старейшината, за да получи разрешение да се разведе с нея заради развратното й поведение.
— Млък! — сопна им се през рамо един дебел мъж, седнал пред съдията.
Внезапно оркестърът засвири. Цигулките скрибуцаха, цимбалите дрънчаха. Жената се изправи грациозно и запя прочувствена песен, чието съдържание остана тайна за съдията.
— Тя казва — пошушна Хун, — че мъжът й се върнал у дома една вечер преди осем месеца и прекарал нощта с нея. Заминал отново преди изгрев слънце.
На сцената настъпи какофония. Четиримата актьори говореха и пееха едновременно. Старецът обикаляше в кръг и клатеше главата си така, че бялата му брада се развяваше край него. Съпругът се обърна с лице към публиката. Размахвайки ръце, той изпя с пронизителен глас, че жена му лъже. Показалецът на дясната му ръка беше намазан със сажди, за да изглежда, че е отрязан. Брат му стоеше и одобрително клатеше глава, пъхнал ръце в широките си ръкави.
Той беше гримиран така, че досущ да прилича на другия.
Изведнъж музиката спря. Старецът избоботи нещо на втория мъж. Той се престори на много уплашен. Започна да се суче около себе си, като тропаше по сцената с крака и блещеше очи. Когато старейшината отново му подвикна нещо, мъжът извади от ръкава дясната си ръка. Показалецът му също липсваше.
Оркестърът гръмна, изпълнявайки някаква неистова мелодия. Но аплодисментите и овациите на публиката почти заглушаваха музиката. Сержант Хун също викаше колкото му глас държи.
— Е, какво толкова стана? — кисело попита съдията Ди, когато врявата поутихна.
— Този, който посетил жената оная нощ, е бил братът близнак на съпруга — бързо обясни Хун. — Той отрязал показалеца си, та жената да помисли, че това наистина е съпругът й. Затова пиесата е озаглавена „Един пръст за една пролетна нощ“.
— Ама че история! — рече съдията и стана. — Хайде да се прибираме.
Дебелият мъж на предния ред белеше портокал и нехайно хвърляше парчетата кора през рамото си в скута на съдията. Сценичните работници бяха почнали да разгъват голямо червено платно, на което бяха изписани пет големи черни йероглифа.