Рей Бредбъри
Златното хвърчило, сребърният вятър
— Във формата на прасе ли? — възкликна мандаринът.
— Във формата на прасе — потвърди пратеникът и замина.
— О, що за лош ден в лоша година! — извика мандаринът. Градчето Куон-Си оттатък хълма бе съвсем мъничко в детството ми. А сега е станало голям град и вече му строят стена.
— Но защо една стена на две мили оттук прави добрия ми татко тъй печален и гневен? — тихо попита дъщеря му.
— Строят си стената във формата на прасе! — обясни мандаринът. — Разбираш ли? Стената на нашия град е във формата на портокал. Прасето ще ни погълне, лакомо ще ни погълне!
— Ах.
И двамата се замислиха.
Животът е пълен със символи и поличби. Навсякъде се спотайват демони, смъртта плува във влажното на окото; плясъкът на крилото на чайка означава дъжд, държането на ветрилото ето така, наклонът на покрива и естествено дори градската стена — всичко това има огромно значение. Пътешественици и туристи, кервани, музиканти и артисти ще пристигнат тук, ще видят поличбите и ще си кажат — „Град като портокал? Не! Ще ида в града с формата на прасе, което яде всичко и трупа сланина, късмет и богатство!“
— Всичко е изгубено! — заплака мандаринът. — Тези символи и знаци вдъхват ужас. Лоши дни очакват града ни.
— Тогава извикай зидарите и храмовите строители — каза дъщеря му. — Ще ти шепна зад копринения параван какво да им кажеш.
В отчаянието си старецът плесна с ръце.
— Хей, зидари! Хей, строители на дворци и градове!
Бързо се явиха майсторите, познаващи добре мрамор и гранит, оникс и кварц. Мандаринът ги посрещна с огромно безпокойство, очакваше шепота откъм копринения параван зад трона. Накрая той се разнесе.
— Повиках ви тук — каза шепотът.
— Повиках ви тук — високо произнесе мандаринът, — защото градът ни е с формата на портокал, а отвратителните жители на Куон-Си издигат стените си като ненаситно прасе…
И зидарите застенаха и заплакаха. Смъртта потропа с бастуна си във външния двор. Бедността се изкашля влажно в сенките на помещението.
— И затова, строители мои — каза шепотът, повтори мандаринът, — грабнете мистрии и камъни и променете формата на нашия град!
Архитекти и зидари ахнаха. Самият мандарин ахна, като осъзна какво е казал. Шепотът зашепна. Мандаринът продължи:
— И ще преправите стените на сопа, която да удря прасето и да го пъди!
Зидарите станаха с викове. Дори мандаринът, възхитен от собствените си думи, запляска с ръце и стана от трона.
— Бързо! — викна той. — На работа!
Когато хората си отидоха с усмивки и плам, мандаринът се обърна с огромна любов към копринения параван.
— Дъще, дай да те прегърна — прошепна той.
Никой не отговори. Той надникна зад паравана, но нея я нямаше.
Каква скромност, помисли си той. Измъкна се и ме остави с триумфа, сякаш цялата заслуга е моя.
Новината плъзна из града; хората славеха мандарина. Всички носеха камъни за стените. Пускаха се фойерверки, демоните на смъртта и бедността ги нямаше, докато всички се трудеха заедно. В края на месеца стената бе променена. Сега приличаше на здрава тояга, способна да прогони надалеч прасета, глигани, дори лъвове. Всяка нощ мандаринът спеше като щастлива лисица.
— Иска ми се да видя мандарина на Куон-Си, когато научи новината. Каква врява и истерия ще има! Сигурно ще се хвърли от някоя планина! Още малко от това вино, дъще-която-мислиш-като-син.
Но радостта бе като зимно цвете; увехна бързо. Още същия следобед пратеникът се втурна в двореца.
— О, господарю, болести, ранна жалейка, лавини, скакалци и отровен кладенец!
Мандаринът се разтрепери.
— Градчето Куон-Си, което бе като прасе и което прогонихме, като преизградихме стените в могъща тояга, превърна триумфа ни в пепел. Построили са градските си стени като огромен огън, за да изгори тоягата!
Сърцето на мандарина се сви като есенен плод на старо дърво.
— О, богове! Пътешествениците ще ни отбягват. Търговците, прочели знаците, ще обърнат гръб на тоягата и ще предпочетат огъня, що завладява всичко!
— Не — каза шепотът като снежинка зад копринения параван.
— Не — каза стреснатият мандарин.
— Кажи на зидарите — каза шепотът като ромон на дъждовни капки — да построят нашите стени във формата на проблясващо езеро.
Мандаринът го каза на глас, сърцето му се стопли.
— И с водите на езерото — казаха шепотът и старецът — ще угасим огъня и ще го премахнем завинаги!
Градът отново се възрадва, научил как отново е спасен от блестящия повелител на идеи. Завтекоха се всички към стените, за да ги преобразят; пееха — е, вече не така гръмко, тъй като бяха уморени — и работеха, макар и по-бавно, тъй като през месеца, когато за първи път преустройваха стените, трябваше да загърбят търговия и поля и така бяха станали малко по-слаби и по-бедни.