— Защо ме ограбвате с насилие? Защо ме нападате?
— Какво? Отнасяме се с тебе невежливо, когато ти сам си откраднал нашето магаре и си го повел със себе си? Ти по-добре ни кажи къде си скрил момчето, неговия магаретар, когото сигурно си убил.
Веднага го свалиха на земята и започнаха да го бият с юмруци, да го тъпчат с крака, а той им се кълнеше, че не е виждал никакъв пастир, че срещайки ме развързан и скитащ се без надзорник, пожелал, с надежда за награда, да ме върне на собственика.
— Ах, ако би могло самото магаре — възкликна той, — което по-добре никога да не бях срещал, да притежава човешки глас! То щеше да потвърди моята невинност и сигурно щеше да ви е срам за това, що правите с мене.
Всички негови уверения обаче никак не му помогнаха, защото неотстъпчивите пастири го вързаха за шията и го поведоха към гъстите гори на оная планина, откъдето момчето обикновено превозваше дърва.
26. А него никъде не намериха, само забелязаха разпръснати навсякъде разкъсани части от неговото тяло. Аз разбрах, че това без съмнение е свършила със зъбите си оная мечка, и кълна се в Херкулес, щях да кажа всичко, каквото знаех, ако можех да говоря. Но едно можех да правя — мълчаливо да се радвам за възмездието, макар и закъсняло. Между това пръснатите части на трупа бяха събрани, трудно подредени и закопани, а моя Белерофонт277, като безсъмнен конекрадец и кървав убиец, доведоха вързан при техните колиби с намерение рано сутринта да го отведат, както те казваха, при властите за наказание.
Докато родителите на момчето го оплакваха със сълзи и сърцераздирателни викове, пристигна селянинът, верен на своето обещание, и поиска да извърши над мене операцията, на която ме бяха обрекли. Но някой му каза:
— Не, сега ни постигна друга беда и не ни е до магарето; виж, утре е вече по-удобно: можеш не само да го осакатиш, но да отрежеш дори и главата на тоя проклетник! Не ще ти липсват и помощници!
27. Така стана, че моето осакатяване се отложи за другия ден. А пък аз благодарях на доброто момче за това, че то, макар и мъртво, ми подари още един ден до моето мъчение. И все пак дори и такъв кратък промеждутък — да се порадвам на свобода и да си отдъхна — не ми бе даден; защото майката на момчето, оплаквайки жестоката смърт на сина си, леейки горчиви сълзи, облечена в траурни дрехи, късайки с двете си ръце покритите с пепел побелели коси, с ридания, преминаващи във викове, като удряше гърдите си, нахлу в моя обор и започна така:
— Ето, погледнете — това магаре безгрижно си лежи до яслите и не се отказва от своята лакомия; все яде и пълни ненавистния си и бездънен търбух и не жали за моята мъка, нито си спомня за страшното нещастие на своя господар. Да, разбира се, то ме презира и не иска да знае за моята старост и слабост и предполага, че безнаказано ще му се размине толкова голямо престъпление! А пък се преструва и на невинно: наистина на престъпника е присъщо след злодейско престъпление, не чувствувайки угризение на нечиста съвест, да се надява да остане ненаказан. Аз призовавам боговете за свидетели, о, най-долно четирикрако, че ти, макар и да беше имал временно дар слово, и глупавия нямаше да можеш да убедиш, че не си виновно в това жестоко деяние — та ти с копита би могло да защитиш бедното момче и да пропъдиш врага с хапане! Как си могло често да го риташ, а не можа да го отървеш от смърт с тази си пъргавост! Разбира се, ти си било длъжно да го вземеш върху себе си на гръб и веднага да го отнесеш напред, като го отървеш от кръвожадните ръце на този разбойник; най-после не трябваше да избягаш само, като изоставиш и захвърлиш своя другар, наставник, спътник, пастир. Не ти ли е известно, че които са отказали да помогнат на подхвърлените на смъртна опасност, подлежат на наказание, понеже са потъпкали добрите нрави? Не ще се радваш дълго време на моите нещастия, човекоубиецо! Ще накарам да почувствуваш какви сили е дала природата на нещастните страдалци!
28. След тези думи тя с двете си ръце развърза превръзката от гърдите си, върза поотделно всеки от краката ми и след това ги стегна здраво в едно, изглежда, за това да ме лиши от възможност да се защищавам. После взе пръта, с който обикновено подпираха вратата на обора, и не престана да ме бие, докато силите й не се изчерпаха и тоягата не падна поради собствената си тежест от ръцете й. Тогава тя, съжалявайки, че така скоро са отслабнали и са се уморили ръцете и, изтича бързо до огнището и донесе оттам горяща главня и започна да ме муши с нея точно в слабините, та се принудих да прибягна до последното средство, което ми оставаше: да пръсна в лицето и очите й течната, мръсна утайка от моето гюбре. Благодарение на това тя почти ослепя за миг и задушена от вонята, ме освободи от такава страшна гибел: да загина като магарешкия Мелеагър от главнята на безумната Алтея.278
277
278