Един следобед Род попита Минетаки не би ли желала и тя да вземе участие в похода.
И понеже очите на момичето светнаха, той додаде:
— Помолете родителите си да ви позволят. Използвайте всичкия си чар да ги склоните. Нека и брат ви се намеси…
Минетаки стана някак сериозна и наведе глава:
— Баща ми и майка ми за нищо на света няма да се съгласят. Иначе, то се знае, бих била щастлива, много щастлива, да ви придружавам. Да ходя с вас на лов за мечки, вълци, лосове, карибу! Да търся заедно с вас блестящото злато… Но поставете се за минута на мястото на родителите ми. Вие знаете колко ме обичат и какви мъки преживяха заради мен. Всичко случило се е твърде скорошно. Смъртта на Унга сигурно е обезкуражила другарите му, но те все пак успяха да оживеят и да се скрият, така че рисковете си остават. Лично аз не се боя от опасностите. Баща ми и майка ми обаче биха се притеснявали. Не ми дава сърце отново да се тревожат заради мен, като мога да им спестя тия грижи. Аз ще остана при тях и същевременно ще правя компания на майка ви, която вече ме има като своя дъщеря… Вие сте свободни да вървите. И дай Бог да успеете!
Глава седма
ПОД ЛЕДА НА НИПИГОНСКОТО ЕЗЕРО
Сега слънцето изгряваше по-рано, дните бяха по-дълги, а въздухът — по-топъл. Пролетните изпарения носеха благоуханния дьх на набъбналата земя. Гората, пълна с невидим живот, се събуждаше с безброй звуци от дългия си зимен сън. Навред из храстите лосовите птици чуруликаха своята любовна песен или по двойки летяха влюбени из простора. Сойки и врани се къпеха. Птици с бели и черни петна, заблестели като скъпоценни камъни, малко по малко отлитаха на север. С последния сняг и те изчезнаха напълно.
Тополите бяха набъбнали от изобилен сок, пъпките им, едри колкото грахови зърна, току се пукаха едни след други и ставаха разкошна гощавка на яребиците.
Беше време майката-мечка да излезе от зимната си пещера, сподирена от мечетата си, родили се преди два месеца, вече готови да бъдат научени как да свеждат вейките на дърветата и новите им филизи.
Беше време лосовете да се спуснат от високите части на планините, където бяха подирили подслон от вечно преследващите ги вълци, хищно дебнещи болните и застарелите.
Ледът, започнал да се топи, пукаше и освобождаваше земята, езерата, скалите, дърветата. Всяка нощ хладната и побледняваща светлина на полярната зора се оттегляше към полюса.
В Уабинош Хаус отново бе настъпило пълно спокойствие. Заминаха си и войниците, изпратени от канадското правителство да охраняват фирмата.
Златотърсачите тръгнаха една априлска утрин. В навечерието на похода Род, Уаби и Мукоки бяха свършили приготовленията и бяха проверили още веднъж дали са снабдени с всичко необходимо. Нищо не беше пропуснато. Род все не можеше да заспи от вълнение пред новото интересно приключение в далечния Нортланд и много пъти през нощта стискаше нервно в ръцете си брезовата кора, която щеше да ги поведе към целта4.
Звездите още не бяха избледнели, а всички от фирмата бяха на крак. Събраха се в голямата столова, където от два века се бяха хранили шефовете на фирмата.
Беше приготвена прощална гощавка в чест на заминаващите, които може би щяха да се губят седмици и месеци там. Неизбежната в такива случаи тъга беше изписана по лицата на всички и шефът на фирмата успокояваше жените, преструвайки се на весел.
Госпожа Дрю и майката на Минетаки, бивша княгиня, гледаха да прикрият донякъде своята загриженост. А очите на Минетаки бяха зачервени.
Всички слязоха да изпратят тримата пътници до брега на Нипигонското езеро. Там ги очакваше готовата за отплаване лодка.
Двете майки се сбогуваха със синовете си. Когато Уаби целуна сестра си по двете бузи, тя не се овладя и се разплака. Род стискаше ръката на момичето и гърлото му се свиваше:
— Довиждане, Минетаки! — пак извика той, качвайки се в лодката, където вече се бяха настанили старият Мукоки и Уаби в пълна готовност за тръгване.
Лодката бързо се отдалечи и скоро се изгуби в дрезгавината.
Отначало не се чуваше друго освен ритмичното приплясване на веслата. До тримата мъже за последен път достигна гласът на Минетаки, която им пожелаваше добър път.
И това беше всичко.
Род пръв наруши мълчанието в лодката:
— Бога ми, най-труден в такива работи е моментът на раздялата.
Тягостното чувство постепенно ги напускаше.
— Така е — съгласи се Уаби. — Когато се разделям, особено със сестрата, наляга ме странна печал. Все пак вярвам, че някой ден ще склоним родителите ни да я пуснат да дойде с нас. Ти какво ще кажеш, Род?
4
Става дума за начертания върху брезовата кора план, намерен от тримата другари миналата зима и сочещ грубо пътя към златната мина. Б. а.