— Какво да кажа? — изчерви се леко Род. — Сигурен съм, тя ще бъде смела спътница.
— Да, тя храбър, тя стрелям, тя ходи лов, като нас… Това добре, много добре! — одобри и Мукоки с такава сигурност, че Род и Уаби прихнаха да се смеят.
Уаби драсна клечка кибрит и погледна компаса си.
— Ще прекосим езерото, вместо да обикаляме край брега — каза. — Така ще скъсим чувствително пътя. Ти на какво мнение си, Муки?
Старият ловец не отговори. Уаби повтори въпроса си.
— Да не би да смяташ, че не е разумно?
Мукоки топна показалеца си във водата, сетне го издигна над главата си.
— Южен вятър… Може стане по-силен, може не… Ако стане…
Родрик съобрази колко е претоварена лодката и отбеляза:
— Вярно, ако вятърът се усили, няма да е твърде благоприятно.
Уаби се подвоуми:
— Да си опитаме късмета! Иначе ще трябва да обикаляме езерото и днес, и утре до обяд. Прекосим ли го, ще спестим цял ден.
Мукоки изръмжа, което можеше да значи и че одобрява, и че не одобрява. Род си даваше кураж, виждайки как леко лодката се носи по затрептялата водна шир.
Съгласуваните удари на веслата тласкаха лодката с четири километра на час. На разсъмване гористият бряг на Уабинош Хаус бе заприличал на мъглява линия.
Слънцето огря топло и величаво над светлото езеро и прогони студа. Усещаше се дъхът на далечните гори. Всичко това успокои напълно Род.
Той гребеше весело с цялата мощ на младите си мускули. Уаби свиреше и пееше, примесвайки в песните си и индиански куплети. Род предложи да изпеят „Янки Дудъл“5 и „Звездното знаме“6.
Дори мълчаливият Мукоки затананикваше от време на време, показвайки по тоя начин, че и той споделя веселото настроение на другарите си.
Какво ли чудесно приключение щяха да изживеят тия мъже? Безкрайният и безмълвен Север се простираше пред тях със своята тайна. Вятърът довяваше зова на Севера. А най-доброто от всичко може би ги очакваше в края на приключението. И как тогава можеха да бъдат тъжни?
Големи ята от диви патици с черни пера и сиви човки оживяваха водите на езерото. Te прелитаха с писък над лодката и за Род и Уаби беше голямо удоволствие да свалят по десетина от тях. Но след шестия изстрел Мукоки се намеси:
— Не губим изстрели за патици! После има много нужда.
На обяд веслата бяха оставени на спокойствие за цял час, тримата пътници здравата си похапнаха и продължиха с нови сили нататък.
Срещуположният бряг на езерото, накъдето отиваха, не се виждаше ясно. Погледите им търсеха устието на река Омбакина, оттам бяха предприели похода си през миналата зима.
Вниманието на Уаби бе привлечено от бяла дълга лента, която плуваше по водата край брега. Обърна се към Мукоки:
— Като че ли се движи! Да не би да е… Да не би, наистина…
— Какво ще е? — попита Род.
— Лебеди?
— Лебеди! — възкликна Род. — Трябва да са безброй, щом покриват такова пространство.
— Виждат се — рече Уаби. — Te понякога кацат с хиляди на едно място.
— Да — потвърди Мукоки. — Не можеш преброи тях години… — След малко добави: — Днес лебеди нямало. Лед има!
Откритието май не го зарадва. А и Уаби свъси лице.
Скоро всичко се изясни. Лодката се сблъска с голяма ледена маса, която се простираше пред тях и правеше невъзможен достъпа до брега на едно разстояние не по-малко от четвърт километър.
Принудиха се да спрат. Уаби изглеждаше угрижен. Мукоки мълчеше с весло на коляното.
— Мисля, че трябва да преминем леда, нали? — попита Род.
— То се знае… — съгласи се уклончиво Уаби. — Когато бъде възможно. Утре или в други ден…
— Да не би наистина да смяташ, че е невъзможно?
— Естествено. Или почти невъзможно.
Лодката мина съвсем близо край леда. Мукоки опита с веслото колко дебел и здрав е леденият блок.
На някои места ледът се трошеше лесно при най-малък допир. Но не навсякъде.
— Струва ми се — рече Род, — ако успеем да се промъкнем през омекналия лед и стигнем до здравия, по него ще можем пеша да се доберем до брега.
Уаби вече бе взел брадвата:
— И аз мисля така. Тъй да направим! Мукоки не бе уверен в успеха и клатеше глава. Брадвата разби близкия леден пласт и лодката навлезе в тесния отворен проток.
Щом стигнаха до здравия лед, Уаби скочи внимателно от предната част на лодката. И не без тържественост обяви:
— Ето че аз скочих. Сега е твой ред, Род. Внимавай да не цамбурнеш във водата…
Следващата минута и Родрик се намери при него.
Но това, което стана после, беше кратък, ала страшен кошмар. Първо се чу как леко се пропуква ледът под краката на двамата. Уаби се разсмя, като видя уплахата на приятеля си.