Уаби грабна хартията и прочете на глас:
Сметки на Джон Бал, Анри Ланглоа и Пиер Плант на 30 юни 1859.
А по-надолу:
Извършена от Плант работа: златни късове, 7 ливри7, 8 унции; златен пясък, 1 либра и 3 унции.
Работа на Ланглоа: златни късове, 9 либри, 13 унции; пясък нищо.
Работа на Бал: златни късове, 6 либри, 4 унции; пясък, 2 либри, 3 унции.
Всичко 27 либри.
Дял на Плант: 6 либри.
Дял на Ланглоа: 8 либри.
Дял на Бал: 13 либри.
Подялбата е извършена.
Тази записка премахваше всички съмнения за съществуването на златната мина и нейната близост.
— Аз мисля, че тоя път наистина успяхме! — каза Род.
— И аз вярвам в това — добави Уаби.
Мукоки беше като вкаменен и сякаш очакваше жълтото съкровище да се натрупа пред него, въртеше жадните си очи ту към водопада, ту към стръмните стени на дола, ту към зейналите пещери, ту към пясъка от пороя и към старата колиба.
— Според мен златото се намира из коритото на реката — каза Род и това бе най-правдоподобното предположение.
— Във всеки случай — отговори Уаби, — търсенето от тая страна ще бъде лесно. Не вярвам потокът и по средата да е по-дълбок от четири стъпки. Бихме могли да се заловим за работа още сега. Но да се върнем първо при лодката и да вземем коритцата за промиване на пясък.
Тримата се отправиха към дяволския мост над водопада. Тоя път трябваше да се прехвърлят там, откъдето бяха дошли.
— Ама че гладко! — обади се Мукоки и посочи дървото с навъсени очи.
— Ужасно гладко! — повтори Уаби. — Същинска гимнастическа греда.
Род се заинтересува:
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, а и Мукоки е съгласен с мене, че това дърво не е препречено за мост от вчера. И нито мечки, нито рисове са минавали по него. Ако бяха го правили, непременно щяха да оставят драскотини от ноктите си. А тук няма такова нещо. Полировката е съвършена.
Род се досещаше какво ще каже Уаби:
— Човек… Само от ръцете и коленете на човека, който е минавал хиляди пъти по дървото, е възможно да се получи това съвършено изглаждане. Естествено, пита се кой ще е тоя човек? Ти как мислиш, Родрик?
— Лудият ловец!
— Да.
Това откритие не беше нито приятно, нито изненадващо.
Мукоки веднага отбеляза:
— Златни куршуми иде оттук. Бесен човек минава оттук. Уаби замислено рече:
— Както и да е, но сега ще трябва да пренесем целия си багаж при колибата, включително и лодката. Ще се пазим и ще чакаме събитията.
Не бе лесно да се пренесе толкова багаж през дяволския мост. На два пъти Род за малко не падна.
Беше дошло време за обяд, но според Род можеше и да се позакъснее:
— Да се опитаме да узнаем дали наистина златото е в реката! Взе едно коритце и отиде на брега, където течението беше наслагало купчина пясък и чакъл. Уаби не закъсня да го последва, а Мукоки се зае да приготви обеда.
Никога в живота си Родрик не бе промивал златен пясък. Но знаеше как се прави това и усети радостни тръпки, присъщи на всеки златотърсач.
Като събра в коритцето известно количество пясък и чакъл, Род го допълни с вода. Разклати съда напред-назад, напред-назад, като от време на време изплискваше мътната вода.
Щом свършеше водата в коритцето, той прибавяше нова и пак повтаряше процедурата, докато на дъното останеше под прозрачна вода шепа пясък и чакъл.
После разравяше внимателно пресятото с надежда да забележи жълтия прашец.
Едно слабо блещукане го накара да нададе глас. Опита с нокът по светлата частица. Уви, беше слюда.
На десетина метра от него и Уаби бе приклекнал и клатеше своето коритце. Водата в него ритмично припляскваше: суиш-суиш…
— Хей, Род, намери ли нещо?
— Не. А ти?
— И аз не. Срещам от време на време лъскави люспици с отблясък на стомана.
— Това е слюда. И при мене има. Реката е пълна със слюда.
Двамата приятели не прекъсваха своята безполезна работа и я вършеха с такава сериозност, че биха разсмели всеки професионален златотърсач.
— Род! — провикна се пак Уаби. — Ела да видиш. Откривам още нещо светещо. И е доста едричко.
— Отново ли е слюда?
— Доколкото мога да преценя, отраженията са по-други… И са на топчици, колкото грахови зърна.
Род подскочи, сякаш някой го беше боднал с игла по гърба. Остави коритцето си и се изправи:
— Слюдата винаги е на люспици. Я дай да погледна, Уаби! В коритцето на Уаби блещукаше на слънцето жълта гладка топчица…
Род знаеше, че слюдата е лека, а това… Опита находката с върха на ножа.
— А това тежи.
— Да не би да е злато?